В памет на Иван Вазов, роден на 27 юни 1850 година, днес ще ви заведа в село Миланово. Село, което той е посещавал и обичал. Известна е любовта на Вазов към Искърското дефиле.
 |
| Снимки към скалния венец на водопада Бовска скакля от село Заселе (има съвсем малко вода) |
 | |
| Гледка от Заселе към Искърското дефиле. През 1899 – месец май, Вазов посещава Церово на годишния изпит на учениците в местното училище. Вазов присъства и дори изпитва един ученик, по-късно същия ден прави излет към Заселе. Срещата му с тогавашния кмет на с.Заселе е в основата на широко известния анекдот “…..поет – моет я съм на Заселье кмет”; |
Започвам с едно негово стихотворение, посветено на храм "Св. Петка" в гр. Своге.
Блян в стара черкова
Иван Вазов
В долът на Искъра света обител има,
и вътре черковка със вехти зографий,
през тесни дупчици тя видело приима:
на стари векове тук тайната се крий.
С свещица във ръка разгледвах аз стените:
светци, угодници с избодени очи,
окъртени венци и надписи изтрити —
на люти времена тук дирята личи.
Полека се вдълбах, унесох в тъмнините,
найдох се, заживях в дълбока старина,
с народ благочестив, на цар Шишмана в дните,
на сетния ни цар… В таз глуха планина,
с уплашений народ в страх молех се и ази,
и служба ставаше във тъмния олтар,
та господ царството от буря да запази,
светий Христови кръст и бедния ни цар;
да прати нему сонм крилати серафими,
че страшен е врагът, войски му нямат чет…
И молехме се ний… Светци невъзмутими
въз нази гледаха, студени като лед.
И господ гледаше от свода безучастно…
Безумно, жалостно молитвите ечат,
войводи чинеха метания безгласно,
и саби, мечове о плочите дрънчат.
Тогаз свещеникът извика из олтаря
гръмовно: „Горко нам! Изля се божий гняв
над нашите глави, над царството и царя:
грешихме много ний, и божий съд е прав.
Ударихме в разврат, в нечестье тънем всички,
раздори губят ни, въстана брат на брат,
на чуждо иго врат подлагаме самички —
безумие владей от хижа до палат!
Станахме подли, зли, на робите сме равни,
пред златния телец чест, вяра не щадим.
Къде са? Де сега Асеневците славни?
При тях ний бяхме род велик, непобедим!
О, горко, горко нам — и тебе, цар Шишмане —
кръв изродена, длан безсилна! — О, лош час!
Ти бягаш пред врага! Земята ти във плян е!
От гибел твоят меч не ще избави нас!“
Млъкна пророкът лют. Народът християнски
остана вкамънен. Внезапно шум велик
отвън се чу — тръби от орди агарянски…
В господний дом писна отчаян плач и вик.
Ударил бе часът! Кат всичките, уплашен,
пред зиналия гроб безпомощен стоях;
познах, че е настал конец на всичко страшен:
трон, царство и народ — как гинеха видях!
И сред тоз шум — друг шум: навън изписка влака
и мен от блян зловещ изтръгна, отърва;
но дълго в моя слух звучаха вопли в мрака
и на свещеника ужасните слова.
Юли 1899, Своге
Този блог е свързан със сайта Земя благословена blagoslovena.com - туроператор и туристически агент. Заповядайте на пътуване с нас!
 |
| Храм "Св. Петка" в гр. Своге |
Отбивката за село Миланово е на гара Лакатник. Има табела, след която пътят започва стръмно нагоре да преодолява височините чрез серпентини, от които се откриват все по-пленяващи гледки. Има и изграден веломаршрут от Свражен. Докато търсех информация за храма в село Миланово, попаднах на следното: "Манастир „Св. Врач” в Свражен – последните следи от него са заличени при прокарването на шосето в Искърския пролом през 40-те год. на ХХ в. Намирал се там, където в момента е Дома за хора с психически заболявания до р. Искър. Казвал се е „Св. Врач” и според местно предание, името Свражен идва от името на манастира."
http://milanovo-sf.bashtina.org
 |
| Река Искър и скалите край гара Лакатник |
Село Миланово е живо село, разположено сред прекрасна природа. Преди почти 20 години в центъра му е изграден храма "Рождество на Света Богородица", приел името на старинната черква на два километра от селото, в махала Старо село.
Аз, разбира се, исках да видя и двете. Благодарение на кмета и на няколко човека от Миланово стигнах до старата черква. Всички бяха много мили и отзивчиви. Върнах се години назад, когато там ядохме животоспасяващи сладоледи.
Храмът "Рождество на Св. Богородица" е бил датиран от 1492 година, но впоследствие изместват датата някъде през XVII век.
По-долу ще видите снимки, статия от "Църковен вестник", бр. 6, 1940 година и публикация за завареното положение преди реставрацията.
До храма се стига само пеша. Може и с камион или трактор. Към днешна дата, вследствие на големите наводнения в началото на месеца, пътят е изоран, трошеният камък, който го застила, е измит и се намира встрани от пътя. Но мисля, че 30 минути в посока не са непреодолимо препятствие, в името на всичко, което ще видите.
Тук е мястото да кажа, че кметството търси помощ за изравняване на пътя, особено натоварен за събора на 15 август.
 |
| Храм "Рождество на Св. Богородица", село Миланово, махала Старо село |
Данни, предхождащи реставрацията:
Извършване на специализирани проучвания по проект: „Храмът на родовата памет“ Консервация, реставрация и експониране на Църквата „Св. Рождество Богородично“
с. Миланово, община Своге"
Краеведско проучване
ИЗПЪЛНИТЕЛ:
ИМИ 2008 ЕООД
2016
Църквата в Старо село
Църквата “Пресвето Рождество Богородично” в с. Миланово, Община Своге е декларирана с писмо на НИПК № 328 / 28. 01. 1982г., като художествена културна ценност с предварителна категория “ национално значение “.
Кратко описание на художествената украса
Църквата “Рождество Богородично” се намира в махала Старо село, източно от с. Миланово. Според запазения от вътрешната страна над входната врата от ктиторски надпис тя е построена в края на XV век. Представлява еднокорабна, едноабсидна засводена постройка, покрита с плочи. В стените на олтарното пространство са изявени абсидна и проскомидийна ниши на източната стена и умивалня на северната.
Подът е от големи каменни плочи, а стените изцяло са били изписани, вероятно в същия период.
Целият интериор частично е променян във времето – основна част от повърхността на стенописите е покрита със слой мазилка и по-късни замазки, иконостасът е подменен с по – късен – XIX в., така също и другите елементи - архиерейски трон и певник.
Иконостасът е резбован, полихромиран, с две двери – дяконска и царски. Монтиран е върху едностъпален подиум. Широчината му е 3.80 м, а височината до венчилката – 2.65м. Хоризонтално се дели на цокълен ред, царски ред, лозница, два реда на малките икони, венчилка. Редовете са разграничени чрез профилирани, пластично обработени и полихромирани дървени елементи.
Вертикално иконите се делят от профилирани и полихромирани колонки и от семпли рамки – в долния ред на подиконните пана.
Живописната техника е с темперни бои, върху тънък грунд.
Понастоящем царските двери и царските и двата реда малки икони са подменени с нови. Венчилката е демонтирана и на мястото на Кръстното разпятие е поставено изображение на такова. Новите икони и елементи са изработени върху фазерни плоскости, без претенция за художествени качества.
От оригиналните икони и демонтираните елементи на иконостаса са налични два броя икони от царския ред, девет броя от апостолския и празничния редове, две малки - целувателни икони, ламите от венчилката и двете рипиди с изображенията на Св. Богородица и Св. Йоан Предтеча.
От посочените налични икони и елементи от иконостаса, без двете царски икони, които са в аварийно състояние, останалите са реставрирани в началото на 90-те години на миналия век.
Архиерейският трон е таблен, като с резбовани елементи и полихромия е украсена венчилката му. Наличната украса се различава от полихромията на иконостаса и е по-късна от нея.
Стенописната украса е покривала всички повърхности в интериора на църквата - стени, свод, олтарна част. Св. престол - каменната олтарна маса също е изписана - върху мазилка, положена върху камъка.
Както отбелязахме, значителна част от украсата е закрита от мазилков слой. Непокритите, видимите стенописи са запазени и фрагментарно представени - изображения, сцени, медальони, фризове, цокли в абсидната конха, проскомидийната ниша, западната част на зенита на свода (над входа), южната и западни стени. От тях цялостни са изображенията на Св. Богородица - в абсидната конха, Богородица Ширшая небес и зенита на свода и от сц. Тайната вечеря на южната стена.
Изображението от патронната ниша над входа е закрито от много по-късно положена мазилка, от тази в интериора.
Кратък опис на състоянието на стенописната украса
Върху стенописите е нанесен дебел слой от варова мазилка. Повърхността на видимите фрагменти е покрита със замърсявания и кристализирали върху нея соли.
Живописният слай е деструктирал под формата на разпрашавания и люпежи, с нарушена адхезия към основата. Налице са липси на живопис и промяна в колорита от посочената деструкция и покритията от соли.
Кратък опис на състоянието на полихромно – пластична украса
Иконостас и прилежащите му икони:
иконостас: Дървесината на носещата конструкция и тази, от която е изработен иконостасът, като цяло са запазили физическото си състояние. Наблюдават се следи от силно нападение от инсекти по гърба и лицето на иконостаса.
икони: Иконите са с различна степен на увреждане. Двете царски икони са силно разрушени – основи, грунд, живописния слой и лаковите покрития. Реставрираните икони са доведени до незадоволителен експозиционен вид по отношение на живописта. Дървесината на основите е уязвима от инсекти.
Владишки трон: дървесината, от която е изработен е със силно инсектно нападение и физически разрушена в основата. Декорацията на венчилката му е по- късна. Плоските му части са покрити грубо, със синя блажна боя, на певникът - също.
Понастоящем липсват данни за зографите на стенописите, за майсторите, изработили иконостаса, иконите и др. елементи в интериора на църквата и за времето на тяхната изработка.
Днес храмът изглежда така:
Опазените икони не са там. Надявам се скоро да се върнат.
Завършвам тази публикация с една статия от "Църковен вестник", бр. 6 от 1940 година.
Много от засегнатите проблеми са актуални и днес. Осиково е старото име на Миланово.
Едно старо светилище
Мисля, че и религиозното чувство има нужда от веществена опора. Видимите знаци, в които отсяда религиозният дух, стават все по-нататъшна опора на същия през вековете. Овеществена, идеята заиграва обществена роля, добива исторически живот. Въздействената сила на такива паметници расте с течение на времето. А първо място между подобни паметници се пада на Божиите храмове.
Тези мисли ми идват в свръзка с една малка черквица, скрита в един старопланински дол, само на няколко часа от гара Лакатник. Думата ми е за черквицата на с. Осиково, с която това лято имах случай да се опозная.
Осиково се намира на пътя между гара Лакатник и Вършец. Състои се от няколко махали, пръснати по платото, през което преминава пътят за Вършец. Някога селото е било в един страничен от пътя дол, скрито от погледите на минувачите. Сега в този дол има една махала, при която е и черквицата на селото. Старата махала е в дълбока яма, обградена със стръмни върхове. Трябва човек да се доближи до самите къщя, за да ги забележи.
Черквицата е правоъгълна каменна сграда, толкова малка, че едвам побира 10-15 души. За да влезеш през вратцата, трябва да се сведеш одве. Вътре е тъмно и студено. Полъхва влага.
След като посвикнеш с тъмното, различаваш един миниатюрен иконостас. Той отделя един още по-миниатюрен олтар, чийто престол се състои от малка масичка. Олтарът е на равнището на останалата част от храма. В дясно има малка певница, в ляво една икона на подставка. Подът е постлан с плочи.
Таванът е сводест, неотдавна белосан с вар. В един ъгъл обновителят е пощадил неколко образи от старата стенопис.
Всичко говори за една „черквица бедна далеч от света“, както казва Вазов в своята чудна балада „Клепалото бие“.
Но тази черквица има и нещо рядко, необикновено: то е надписът над вратата. Дълго се взирах в него, с поднесена свещ. Много места са изчоплени с шило или гвоздей – търсили са, види се, по-долен слой от надпис или стенопис. Такъв слой, обаче, няма и, както ще се види, едва ли би могло да има.
Ето този забележителен надпис, точно преписан, със спазени начертания на буквите.
Струва ми се, че не само годината, която е 1492, но и начертанието на буквите говори, че имаме работа с паметник от среднобългарската епоха. Изчоплените места лесно могат да се подразберат. Извънредно щастлива случайност е, че годината и месецът са оцелели.
Надписът ме повърна четиристотин и петдесет години назад. Сто години са се били изминали от падането на България под турците. Българският дух, слел ведно религиозно и национално съзнание, е намирал все още прибежище в гънките на планината. Четиристотин години в това закътано параклисче са се стичали богомолци. Милиони са минавали по тази пътека и са изчезнали от света. Черквицата и нейният надпис, обаче, ни говорят за тях и ще говорят, докато биват пощадени. Защото тук природата се е указала по-безсилна и по-щадлива, отколкото човешката ръка.
Обръщам се към тавана – белосан, „обновен“. Спирам поглед на пощаденото ъгълче – и мъка, примесена с гняв, ме обзема. Колко такива ценности унищожаваме със своето скудоумие. Незмазаното късче от стенописта иде да ни подскаже, че и тя ще има приблизителната старинност на надписа. За това може да се съди от еднаквите начертания на буквите при означаване на светците.
С това белосване на тавана е изличена една любопитна страница за нашата черковна живопис по онова време. Разбира се, възможно е една опитна ръка да отмие варта и да открие замазаното. Но това трябва да направи ръката на вещ в тази работа човек.
От по-нов произход изглеждат иконите на иконостаса, но и те са интересни. Те пък са били намазани с дебел слой лак, който, като се напукал, им придал мозаечен вид.
Черквицата в Осиково „Рождество на Пресвета Богородица“ е любопитен паметник. Ако още не е известна на нашите черковни археолози, ще трябва час по-скоро да я вземат под внимание. Ако пък е била известна и не й е обърнато внимание, сторена е голяма грешка пред българския религиозно-историчен дух.
За отбелязване е слабото историческо чувство у нас. Обхванати от болест за обновяване, ние бутаме често пъти там, дето трябва да бдим благоговейно. Рушим стари паметници за прокарване на прави улици, унищожаваме заради „благоустройството“ незаменими съкровища, поваляме за дървен материал многовековни дървета, неми свидетели на съдбата на племето ни, неръкотворни храмове на житейстия дух.
Говоря това с болка и го говоря с оглед на факти. Рядко съм виждал така естествено и красиво сложен манастир като Черепишкия. Като лястовиче гнездо изглежда от насрещните върхове неговият наниз от сгради край скалите. Лишени от историческо чувство, ние една по една съборихме вече няколко сгради, а сега упорито се настоява да се пробие път през скалите, чрез които гнездото ще се доразруши, ще рухне и прилепената в скалите костница.
Но не е само този случай. Ние бяхме свидетели, как една стара хубава черква във Варна „се обнови“ в протестантски дух; свидетели сме, как се рушат природни и културни ценности и не само без болка и съжаление, но и с обновенска гордост. Сякаш нашият живот няма задачи на духа, а трябва да служи само на материални интереси.
И друг път съм повдигал подобни въпроси, но няма кой да чуе. Явно е, статии и повици не помагат, че трябва организирана грижа за нашите стари светини. Една такава светиня аз смятам и бедната черквица на с. Осиково.
Дим. Николов
*****
Още идеи за разходка по Искърското дефиле:
Лютиброд и Черепишкият манастир
0 Коментари