На поклонение в Рилския манастир

В навечерието на един от празниците на св. Йоан Рилски предлагам на вашето внимание пътепис от 1924 година. Поклоненията до Рилския манастир днес са по-различни. Умилих се от няколко момента в пътеписа. Вярвам, че ще ви докосне и вас. За съжаление днес участъкът от Мала църква към Кобилино бранище е вододайна зона и е забранен за преминаване.

Този блог е свързан със сайта Земя благословена blagoslovena.com - туроператор и туристически агент.

Преп. Йоан Рилски Чудотворец

На поклонение в Рилския манастир – Б. Бончев

Църковен вестник бр. 24, 36 и 42 от 1924 година

След екскурзията на учениците от Софийската Духовна Семинария, насочена към най-главните и многолюдни градове на страната ни, последва, съвсем независимо и съвършено по други съображения, екскурзията на учениците от Пловдивската Духовна Семинария, насочена към три от най-важните монастири в царството – Рилския, Бачковския и Преображенския – тия три велики пустини, тия три крепости на духа!

Ръководен от желанието да даде на учениците от Семинарията възможност да си починат и поотморят от усилените си занятия тъкмо преди началото на годишните преговори на учебния материал, както и да направи жива агитация на Семинарията, която ето вече 9 години тихо и безшумно води непосилни борби за право на живот, та не й остава време да заяви на обществото за живота си, учителският съвет реши и Св. Синод утвърди, да станат горепосочените екскурзии и те станаха.

Аз тръгнах с група от 45 ученика за Рилския манастир.

Рано сутринта на 23 май ние оставихме шумния двор на Семинарията и през събудилия се вече и тръгнал на работа Пловдив в стройни редове с раници на гърба, се отправихме в далечен път: Костенец баня – Самоков – Кобилино бранище – Сухото езеро – Рилския манастир. Настроението на учениците беше отлично: неописуема радост се четеше по лицата на всички; религиозен жар възпламеняваше лицата на тия невръстни още църковни дейци, които в поклонението на патрона на българския народ, в целуването мощите на Рилския чудотворец, намираха достатъчна награда и пълно оправдание на рискования си поход в планината. Времето, което до вчера беше горещо, като че за наше щастие, през нощта се замъгли и предвещаваше даже дъжд. Бързо стигнахме гарата, настанихме се във вагоните и всред радостни възклицания на другите групи, които трябваше да чакат повече на гарата, тръгнахме с конвенционала към София. Всред песни и разговори, при една напълно обяснима и оправдателна възбуда, неусетно след 3 часово пътуване – км 10 ½ часа, стигнахме на Костенец баня, крайния пункт на превоза ни по железницата.

В Долна баня

Предстоеше път от 30 километра, път не особено лек и не до там приятен поради еднообразието си. Това обстоятелство доста ме безпокоеше: да пътуваш толкова дълъг път с нетренирани пешеходци и при това през най-горещото време на денонощието, не е особено спокойна работа. Опасенията ми, обаче, излязоха неоснователни: устремът на жадните за движение и свобода деца ме обнадежди: - за 50 само минути ние преминахме разстоянието от гарата до селото Долна баня – единственият населен пункт по пътя ни. В дърводелско-столарската фабрика „Ибър“ направихме почивката си. След като дадох някои географически сведения за околните планински висоти и местности, тръгнахме по шосето за Самоков. Движението по лъкатушещия из долината път не особено се хареса на учениците, толкова повече, че тъй необходимата за пътуващия българин вода не тъй често се среща по този видимо запуснат вече път. За да отвлека поне за малко вниманието на губещите полека-лека кураж ученици, аз почнах да им разправям за предстоящите впечатления и местности: Посочих им, че като се изкачим на издигащия се пред нас баир ще дойдем до едновремешната граница между северна България и източна Румелия, че от там вече пътя е по-интересен и по-лек и пр. Това оказа своето действие. У учениците наистина се създаде оживление и устрем и ние неусетно стигнахме Гуцалския баир. От тука до Самоков има само 9 километра. За да подсигурим спането си в Самоков, въпреки че твърдо се надявахме на грижите на отците - самоковските свещеници – които управлението на Семинарията своевременно бе уведомило и помолило за съдействие, отделих от групата 4, по-издържливи на поход ученици и ги изпратих като квартириери. А ние – останалите – със спокоен ход тръгнахме към приближаващия се вече град. И ето един след друг километрите се нижат, учениците току извикат още 8, ....още 7, ...още 6 и т.н. и ние вече сме пред Самоков!

Храм "Въведение Богородично" гр. Самоков

Храм "Успение Богородично" - митрополитския храм в Самоков

Едно гръмко „Ура“ ни посреща пред самия вход на града. Това беше приветствието на група ученици искрено и сърдечно. Ето най-сетне и един от нашите пратеници квартириери насреща ни. „Всичко е готово. О. Архиерейският Наместник и свещениците ни чакат“... Който е имал случай да ръководи екскурзии в нашата България, само той правилно може да оцени и да разбере смисъла и значението на тези думи, само той може да разбере какъв тежък товар на отговорност се снема от гърба на ръководителя. В стройни редове преминахме през града и отидохме направо в Архиерейското наместничество. Тук, събрани ни чакаха всички отци во главе с Архиерейския Наместник. Учениците не очакваха такова внимание и видимо бяха трогнати и от приема, и от приветствията на отците. След малка почивка в помещението на Архиер. Наместничество, отците взимаха учениците по групи от 6-8 ученика и ги заведоха в собствените си жилища на квартири. Наред с вниманието, което отците проявиха към учениците, наред с хубавите впечатления, които разговорите и съветите им са направили на крехките им и непокварени души, има нещо друго много по-важно и много по-ценно, което вярвам никога не ще се изглади от душите им – това е живия пример, на който непринудено учениците се натъкнали през времето на движението си през града заедно с отците свещеници. Живият пример за силата и властта на свещеника, живият пример за обаянието и почитта, които расото и калимявката могат и трябва да правят. Не говоря комплименти, но предавам съвършено спокойно чувствата на тия 45 подрастващи служители на църквата, които с един глас ми заявиха: „Това, което видяхме в Самоков, рядко сме го виждали, рядко сме виждали тъй да почитат и уважават свещениците си, както това видяхме тука. Оказа се че действително учениците били неволни зрители на сцени, които могат само да трогнат милеещите за църквата църковници. И деца, и старци, и мъже и жени, и образовани, и прости – всички изказвали по най-очебиен начин уважението си към своите духовни бащи. „Не срещнахме нито един човек, продължаваха да ми разказват с увлечение учениците, който да не си снеме шапката на дедо поп, не срещнахме нито едно дете, което да не дойде за благословия и да не целуне ръка на духовния си баща.“ Аз слушах и недоумявах. Наистина, в краткия разговор, който имах с Н. В. Бл. О. Архиерейския Наместник, аз разбрах, че отношението между свещениците и обществото в лицето на най-разнообразните му представители е много добро, че свещениците в гр. Самоков са фактор в живота на града, но да си призная, никога не допущах, че до такава степен самоковци, тия отчаяни комунари, тъй внушително ще демонстрират религиозните си чувства и настроения! Възползван от създаденото настроение у учениците аз побързах да им посоча колко много наистина може да направи свещеникът и за личното си издигане в обществото и за авторитета на църквата ни и им внуших никога да не забравят видяното в Самоков. Напомних им, че и те, когато влязат в живота и понесат тежкия кръст на служението на идеала и на народа, нека никога да не забравят примера, който им дадоха самоковските отци! Гостоприемството, оказано от по-старите братя на по-малките, от бащите на децата, хубавите и смислени разговори, които отците свещеници поддържали през време на движението си из града и през време на вечерята, посоченото отношение на енорияршите към пастирите си, всичкото това тъй силно се врязало н душите на малките поклонници, че първата им работа, след като стигнахме в манастира, беше да изкажат повторно чувствата на признателност и почит, чрез перото и мастилото.

Браво на самоковските свещеници! Те дадоха една непредвидена украса на екскурзията ни, те посочиха на подрастващите свещеници пътя на дейността им за в бъдеще, те нагледно показаха на учениците от семинарията какво може да направи предания на службата и дълга си свещенослужител и как народа умее да възнаграждава ония, които действително се грижат за живота и спасението му. Поради умората и предстоящия ни път, не намерих за добре да развеждам групата из града, толкова повече, че отците свещеници бяха показали на учениците ония места, сгради и заведения, които можеха да ги интересуват.

Не мога да не призная, че Самоков не особено много се е изменил за тия 12 години, които ме делят от времето на ученичеството ми тук. Наистина, през тези 12 години аз пет пъти съм идвал в града, било с екскурзианти – ученици, било като военен за демобилизация, но и тогава, както и сега, съм излизал със същото впечатление, че града малко прогресира. Като се изключи новото и разкошно здание на театъра и още 2-3 други постройки, всичко друго си е непроменено. Има, обаче, нещо ново в града: намалението на сиромашията. Едновремешният „Глад и град“ е отстъпил мястото си на един нов град, в който сиромашията и недостига вече са прогонени. Това, според думите на самоковските отци свещеници, се дължи на тютюневите складове и работилници, които дават достатъчно хляб на населението, но според мен не бива да се изпуща из пред вид обстоятелството, че в Самоков кръчмите са затворени по желание на самото население.

24 май - Св.св. Кирил и Методий. Малкото и броено време, с което разполагахме, не ни позволяваше за правим абсолютно никакви отклонения от маршрута и разпределението на времето, заради това не можахме да изпълним желанието на самоковските отци – свещеници да вземем участие в отпразнуването на народния празник – празник на просветата и българския творчески гений. Тоя тържествен ден трябваше да използваме, за да стигнем в Рилския манастир. И наистина целия ден ние прекарахме в път.

Времето беше мъгляво. През нощта валял слаб дъжд, има опасност дъжда да продължи и през деня. Във всеки случай спиране няма: дъжд, слънце – ще вървим! Условно беше да тръгнем в 5 ½ часа сутринта, но към това време, поради умората и здравия сън, не всички групички се събраха: трябваше да се позабавим малко, за да се явят и успалите се другари. Часът беше вече 6, когато пак с раници на гърба, 43-те поклонници потеглихме по дупнишкото шосе, след като минахме по дългия дървен мост, хвърлен над буйните и шумливи води на Искъра. Ето ни вече при казармите на артилерийския полк. Тук се спряхме, за да се нагласим окончателно за предстоящия дълъг път и да закусим. След 20 минути престой, ние тръгнахме по хубавото шосе за село Говедарци. Шосето върви по равното и чудно зелено поле по левия бряг на Искъра, постлано е с железна сгурия и тъй добре е отрамбовано, че прави впечатление, като да е полято с асфалт. Лошото е само това, че не е засенчено: нито едно храстче не се среща на протежение на цели 8 километра! По причина, че времето беше облачно – облаците се движеха ниско над земята – ние не можехме нието вчера, нито тая сутрин, да получим мощното впечатление от снежните рилски висоти, които тъй много поразяват пътешественика. За щастие, обаче, на ония от екскурзиантите, които за първи път виждаха тоя действително чаровен кът на хубавото ни отечество, облаците почнаха да се разредяват и издигат под натиска на слънцето и тук – там почнаха да проблясват снежните склонове на Попова Шапка и Демир Капия. Тъкмо що бяхме засилили марша си, за да използваме ободряващата сутринна хладина, трябваше да се спрем за момент, за да се простим и да благодарим на Негово Всеблагоговейнство самоковския Архиерейски Наместник, който идваше насреща ни.

Учениците свалиха шапките си и възторжено поздравиха отеца наместника. О. Наместникът благослови предстоящия ни път, пожела на учениците хубави впечатления от екскурзията в планината и ги предупреди да пият по-малко вода, защото водата е остра и непривикналите на нея стомаси лесно могат да се повредят. На сбогуване о. Наместника и аз от името на семинарското управление, от името на учениците и от свое име благодарих за радушния пример и бащинското гостоприемство, което намерихме в Самоков, и, като го помолих да предаде на събратята си същите тия чувства на признателност и благодарност, уверих го, че учениците напущат града с най-хубави спомени и впечатления. Привлечени от снежните планински върхове, които вече се освободиха от мъглите и потиквани от слънцето, което успя до толкова да се усили, че накара мнозина да хвърлят горните си палта, ние преминахме полето и навлязохме в дефилето, което коритото на Искъра отначало, а по-после на Черния Искър, образува. Шосето минава точно под оная висота, която се явява като пазач на входа в дефилето и на която, според преданието, цар Иван Шишман се е бил с турците, след като бил разбит от тях при Ихтиманските порти. За сведение съобщих това предание на екскурзиантите. Съобщих им още от що произлиза названието на Искровете „бели“ и „черни“ и те можеха със собствените си очи да видят разликата между цвета на водата на единия и на другия Искър. Като преминавахме по моста над Черния Искър, ние заловихме десния бряг на тая река и се упътихме за „Сръбско“ село, сегашната „Мала църква“ – единственото населено място, което стоеше на пътя ни. Селото е разположено на една наведена площ и не дава цялостно впечатление като виденото от нас вече село „Бели Искър“, което просто пленява погледа. За да спечелим време, ние не отидохме в селото, а минахме под него, като прескочихме малките поточета вода и се озовахме пред основното училище, което поради празника, цяло беше обкичено със зеленина и полски зветя. Училището и двора му бяха още пусти. Беше още рано за да намерим тук весели и безгрижни деца. Без да спираме, ние продължихме пътя си, който минаваше по коритото на реката и често ни караше да правим завои. За мене тоя път беше нов. И наистина той е правен преди 2 години, и аз последен път на монастиря ходих през 1920 година. Не мога да не призная, че сегашният път е много по-лек и приятен в сравнение със стария. Той върви по самия бряг на Леви Искър и е доста широк и удобен за движение. При това избегнати са големи стръмнини, които правеха стария път изморителен. Буйните пенливи води на реката, хубавите планински пейзажи и чудно красивите изгледи на боровете и елхите кацнали по върховете на скалите и мушнали се в небесата, всичко това омайваше съзнанието и правеше пътя приятен. С три-четири почивки, след като по туристически и не без инциденти, прескочихме няколко буйни планински потоци, ние най-сетне стигнахме Окадения камък – място, предназначено за почивка и закуска. Рано беше още за обяд (11 часа), но пред изкушението, че се намираме при студена вода и хубава зелена трева, а също така и при мисълта, че ни предстои изкачване нагоре, реших тук да направим голяма почивка и да се наобядваме. Обядът и почивката продължиха цял час. Към 12 часа леко продължихме движението си. При сигнала за тръгване по-енергичните и сърцати ученици, без да знаят пътя, тръгват по една планинска пътека и отморени, с усилен марш, минават 2-3 километра, мислейки, че „всички пътища водят до Рим“. Когато дойдох до реката и забелязах грешката, която беше направена, беше вече късно. След като опита ми чрез сигнали и предаване, от ученик на ученик да се върнат не даде никакви резултати, трябваше сам да се впусна и да изправям сторената грешка. Кой знае колко енергия щеше да се изхаби и колко време щяхме да изгубим, ако тия ревностни водачи не бяха случайно се натъкнали на един овчар, който беше ги спрял и те в недоумение чакаха да видят края на грешката си. След като им направих сериозно мъмрене и им напомних, че ако и занапред гледат тъй несериозно на движението ни, може би не ще стигнем в монастиря, аз ги поведох обратно към изходното ни положение и при веселите закачки на отпочиналите техни другари, продължихме пътя през реката, която прегазихме. От тука пътя лакатуши по склона на Кобилино бранище. Минахме „плочките“ (това е пътека, която е постлана с единични камъни на подобие на стъпала) и тук в една падина за пръв път нагазихме преспа сняг. Водачите бяха се изхитрили и бяха успели да направят един снежен човек, комуто възложили длъжността „пътепоказател“. На върха на Кобилино бранище стигнахме в 2 часа. Върхът представлява едно доста голямо равнище, обраснало с хубава трева. Цалото то беше наводнено и не тъй безопасно за движението ни. Мнозина измокриха дрехите си: за краката няма що да се говори – то се разбира само по себе си. С нетърпение очаквах да зърна Сухото езеро, което от тук нейде можеше вече да се зърне. Да беше почвата суха, лесно щях да му намеря чалъма, но при тая мокрота шаването на страна беше рисково и опасно.

"Добре дошле монастирски гости"

Сухото езеро

Съсредоточил погледа си към приблизителното място на езерото, аз исках да видя последното и задам цел на движението, понеже бях убеден, че езерото би било достатъчна привлекателна сила за грамадното мнозинство от поклонниците. Предположението ми се оправда напълно. Когато при едно странично предпазливо движение аз успях да видя единия край на езерото и съобщих откритието си на учениците, то желанието, което се запали в душите на поклонниците, по-скоро да го стигнат и отблизо да му се любуват, веднага ги овладя и подтикна към усилен марш. Нищо не беше в състояние да спре избухналата енергия. Езерото! По-скоро езерото! Това се чуваше на разни гласове в продължение на 10-на минути, като оглашаваше мъртво-спокойния връх на Кобилино бранище. Езерото, обаче, не тъй скоро се достигна, както на всички ни се искаше: цял ред непредвидени и непредполагани пречки задържаха движението ни: тук бурен поток, там силно наводнен мочер, по-напред от тях топяща се пряспа сняг, а още по-напред буйна река... но всички препятствия най-после са победени и ето ни вече при езерото. Сгушени в една гънка на склона на Попова шапка на 2 метра над езерото ние се опивахме от чудната гледка, която тая мирна и спокойна бездна излагаше пред очите ни. Почивката ни тук беше продължителна. От тука до манастира има около 3 часа спокоен вървеж, та за това не особено много се безпокоях за пристигането си в монастиря. След подкрепителната закуска и отмора, групата продължи похода си. В колона по един тръгнахме по тясната пътечка, която извива над езерото и след като прескочихме няколко сравнително маловодни снежни поточетаи прегазихме една доста голяма пряспа, допряла се до самото езеро, най-после навлязохме в монастирската гора. Спомних си, че от тук от самото начало на гората, се виждаше монастира и исках с посочването му отново да заинтересувам учениците и да направя движението им през гората по-енергично, но за голямо мое учудване не можах да открия в далечината силуета на монастирските огради. Имаше един момент, когато почти се реших да посоча на едно мъгляво петно и да посоча в него монастиря, но въздържах се, да не би да сгреша и вместо полза да нанаса вреда на поклонниците, като още от самото начало на уморителния и еднообразен път през гората ги обезсърчи. Доста обиколки направихме през гората, която тук в самото си начало още е привлекателна и интересна, понеже дава достатъчно простор за окото, докато най-после пред нас ясно изпъкна общия вид на монастиря далече негде в низината, силно осветен от слънцето. Ето го най-после, ето края на нашето пътешествие. За щастие, тук имаше изворче, та можехме едновременно да свършим две работи – хем да се любуваме отдалеч на монастиря, хем да задоволим жаждата си, която след закуска захвана да ни измъчва. От тука пътеката лъкатуши по един гол склон, почвата на който сигурно се движи, защото всички дървета, изключително бели брези, бяха или наведени до земята, или повалени и в по-голямата си част изсъхнали. По тоя склон, изобщо доста стръмен, слизахме повече от ½ час, а след това навлязохме в действително вековна борова гора, която с нищожни прекъсвания ппуснахме едва на 100 метра пред монастирската ограда. В полумрака на гората, в сенките на вековните борове, скрити от лъчите на слънцето, и главно лишени от изгледи, учениците захванаха да чувстват умора и мисълта за монастиря захвана да ги измъчва. Доста почивки и не малко пъшкания се изтръгнаха из отпадналите поклонници, но монастирът, като че на зло, все още оставаше далече. Минахме Кирилова поляна, минахме Пчелина, минахме и кошарите на кравите, но монастиря все още се не вижда. Аз насърчавах учениците, като им казвах, че монастирът не се вижда от пътя, че ние направо ще излезем пред вратата му, но изморените ученици не вярваха, а това още повече губеше силите им. Но ето ни вече пред Самоковската врата на монастиря. Тука насядахме и налягахме по тревата, за да чакаме изостаналите другари. Когато се видяхме всички здрави и читави, но капнали от умора, ние направихме и последно усилие, за да влезем колкото се може по-бодри в самия монастир. Монастирът беше препълнен с хора. 5-6 автомобила почиваха на задния двор, а коридорите на монастирското здание гъмжаха от хора. Това обстоятелство доста ме обезпокои и изненада. В такова ранно време толкова много поклонници – наистина нещо чудно и необяснимо! Безпокойстовто ми се дължеше на това, че не бях сигурен дали писмото на семинаристкото управление, с което се съобщаваше в монастиря за пристигането ни, бе дошло. Ако това съдбоносно писмо беше пристигнало, казвах си на ума, то работата е в ред, ами ако още не е достигнало и ние 45 човека се явим неочаквано, - ще може ли монастирското управление, при такъв наплив от посетители, да ни посреща като трябва и ще получат ли учениците това неизличимо първо впечатление, което после ще си остане за през целия живот? С такива тревожни мисли, скъпейки за това първо впечатление, аз се упътих за игуменарията. Хубаво мебелираната и украсена с големи картини по стените приемна стая на монастиря също беше препълнена с гости. Както после узнах, това били учителите от Софийското техническо училище, дошли заедно с учениците си на екскурзия до монастиря. Представих се на Н. В. Преосвещенство св. Скопски Митрополит г-н Неофита, управляющия монастиря, и поради неблагоприятното време, присъствието на толкова външни хора, задоволих се само да доложа за пристигането на учениците от Пловдивската семинария и да помоля разпореждането на дядо Владика за настаняването ни. Какво доволство и наслада изпитах, когато в отговор на молбата ми Н. В. Преосвещенство ми съобщи, че всичко е наредено, че даже 2-3 пъти по телефона е запитал в Рила дали сме пристигнали и доста се е съмнявал дали тая вечер ще бъдем в монастиря. Не само Н. В. Преосвещенство, но и мнозина от братята и пристъстващите в монастиря не можаха да повярват, че в такова ранно време сме минали през планината от Самоков! След като настаних учениците по определените им стаи и след като им напомних да се преоблекат и да облекат горните си палта, аз наново отидох до Н. В. Преосвещенство, който изпратил прислужника си да ме вика, за да узнае нещо повече за семинарията и за екскурзията ни. На драго сърце разправих на Н. В. Преосвещенство, с когото се познавах още от Скопие, от времето на войната и после заякчих познайството през време на Ц. Н. Събор, за всичко, което го интересуваше и му предадох нарочния поздрав от отца ректора на семинарията – Архим. Панарета, негов бивш помощник (протосингел) в Скопие. В тоя доста продължителен разговор, наредихме и начина на прехрана на учениците – тоя най-болен въпрос на всяка екскурзия. Когато напуснахме стаята на Н. В. Преосвещенство беше вече доста късно и затова, като обиколих още един път учениците, които бяха вече закусили с топъл чай с мед, прибрах се в определената ми стая и легнах да си почивам. Изморен, обаче, аз не можах изведнъж да заспя. Дълго се извивах ту на една, ту на друга страна докато най-после съм заспал здрав и дълбок сън. Събудих се към 9 часа сутринта на 25 май и за голямо мое учудване намерих всички ученици на крак.

Целият дообед дадох на учениците за почивка, писане на писма и свободно опознаване с близката околност на монастиря. След обед почнахме системно разглеждане и опознаване с ценностите и светите места на монастиря под умелото ръководство на компетентните братя. Не намирам за нужно да описвам всичко това, което в продължение на тия дни видяхме, чухме и изживяхме: това, което по-изкусни и талантливи поклонници вече са направили. Интересующите се пращам при великия ни народен поет Вазов и проф. Йордан Иванов, които напълно ще ме отменят и напълно ще задоволят и най-изисканите вкусове в това отношение. Всичко, което ни се показа и което по свой почин видяхме и открихме в това безценно съкровище на религиозна и национална култура, напълно възнагради изморителния поход и изхарчената енергия през първите дни. Де всички научни екскурзии да дават толкова душевна храна, колкото ние получихме от посещението на Рилската светиня! Не оставихме без внимание и чисто църковната страна на поклонението си. Хубавата, не, разкошната черква на монастиря и сутрин и вечер беше оглашавана от стройното пение и смисленото четене на семинаристите, които, макар в грамадното си мнозинство да бяха от долните класове, все пак можаха да усладят слуха на богомолците и да ги задържат една минута по-дълго в храма. Така, всред братски, или даже, бащински грижи, ние прекарахме три дена в монастиря. Времето, обаче, с което разполагахме, изтече и ние трябваше да помислим за завръщането си в Пловдив. В понеделник – 26 май, след като се върнахме от постницата „Св. Лука“, аз съобщих на поклонниците, че утре раничко сутринта ще тръгнем за Самоков по същия път, по който дойдохме. По време на вечерята пък им казах, че ще отидем при дядо Владика да си вземем сбогом, та някой от тях да се приготви и каже няколко думи за да благодари за гостоприемството. След вечерята всички се събрахме в приемната стая на монастиря и един от поклонниците ни – ученик в V клас, от името на другарите си синовно благодари на Негово Високопреосвещенство и на братята от монастиря за радушния прием, който ни се направи в монастиря. „Никога няма да забравим тия щастливи часове, каза ученикът на Н. В. Преосвещенство, когато можехме при бащинските ви грижи да лицезрем най-мощния представител на нашето народно благочестие, най-яркия изразител на силата на проотеческата ни вяра, нашия национален покровител св. Иван Рилски“! След като ученикът завърши импровизираната си реч, Н.В. Преосвещенство се обърна към учениците с една прочувствена реч, думите на която дълбоко се запечатаха в сърцата на поклонниците. С отбрани и силни думи Н. В. Преосвещенство подчерта голямото значение, което рилския светец е имал за родната ни религия и църква през течението на вековете и което и днес ни на йота не е отслабнало, свидетелство за което са хилядите поклонници, които ежедневно се стичат от най-далечните покрайнини на отечеството ни, както и културната роля, която Рилският монастир е изиграл през тъмните години на двойното ни робство. След това, като похвали религиозния им жар и чистота, неопетнена с нищо мирско, вяра, той им благопожела през целия си живот да я запазят, та по такъв начин да останат достойни чада на църквата, да оправдаят напълно надеждите, които се възлагат на тях и да се заявят като съвестни и искрени служители на народа ни, който сета да сега най-многосе нуждае от именно такива дейци. След тия възторжени думи на Н. В. Преосвещенство не можах да се стърпя и аз побързах да дам обещание, че всичко хубаво, чисто и свят, което само може да се роди в искрео религиозно настроената душа ще се мъчим да въплатим в живота и дейността си в бъдеще. След това като от името на Семинаристкото управление благодарих за хубавото гостоприемство, подканих учениците да изпеят „многая лета“ на дядо Владика и на цялото монастирско братство. Един по един учениците отидоха за благословение при Н. В. Преосвещенство, а след това всякой в спалнята си да се приготовлява за сутрешния поход. В 5 ½ часа сутринта на 27 май след като се помолиха на Бога и на угодника му в монастирската черква, и и след като още един път получихме благословението на дядо Владика, който излезе от черква, за да ни изпрати, нарамихме раниците и тръгнахме за Сухото езеро, - най-близката цел на движението ни. С усмивка на уста, с препълнени с благодарност сърца и сгряти и възпламенени от религиозно чувство души, напуснахме светата обител и с устрем тръгнахме за Пловдив, който захвана да оживява в съзнанието ни. Пътят ни до Сухото езеро беше доста уморителен, едно поради стръмнината си и друго, поради прихлупеността си и липсата на хоризонт. Но благодарение на устрема на учениците и на това, че през дните, които прекарахме в монастиря, те бяха си поотпочинали, някак неусетно умората изчезна щом стигнахме до езерото. Не мога да не забележа, че и препятствията на движението ни като че бяха намалели: водата, която на идване ни доста бъркаше, сега значително бе намаляла, а от преспите и помен не намерихме! Слизането до селото Мала Църква стана като че ли за един миг. Когато бяхме само на стотина метра далеч от него зад гърба ни в планината се спусна дъжд, който ни накара да изменим за малко посоката на движението си и да се отбием в селото. По пътя за селото у мене се яви мисълта да не отиваме в Самоков, пункт, който доста би ни отдалечил от гарата Баня-Костенец, а да преминем през Чамкория – Радуил – Долна баня и по такъв начин хем да поразнообразим пътя си, хем да се доближим до гарата. През време на почивката си в селото размених мисли с учениците по този въпрос и когато всички напълно се съгласиха с мен, реших да изменя маршрута и да тръгнем към Чамкория. Пътят, по който сега тръгнахме, минава отначало до едно дере, а след това пресича един доста голям хълм, за да слезе в долината на Белия Искър, от гдето пък възлиза по друг един хълм за да ни изведе до чаровната Чамкория.

Дървеният храм в к.к. Боровец

Нищо особено през тоя доста дълъг път не ни се случи. Ако имахме повече време и удобства за спане, хубаво щеше да е да разгледаме и хубостите на тоя чаровен кът на Рилската пустиня. С време, обаче, не разполагахме, а въпрос е дали щяхме в такова ранно време да намерим и удобства за пренощуване. Ето защо без да се спираме и губим време, ние тръгнахме за село Радуил, разположено в коритото на река Марица, гдето и стигнахме в 7 ½ часа вечерта. Удобства за спане в Радуил нямаше, да се остане тук, значеше да се измъчат изморените поклонници, преумората от друга страна беше голяма, сам не знаех на какво да се реша: да продължа ли пътя до селото Долна баня, което отстоеше само на 4-5 километра от тука и да подсигуря почивката на учениците си, толкова повече, че имаше доста време докато мръкне, или да остана тук и да събера всички ученици в училището, което беше тъкмо пред нас.

В село Радуил

След дълги колебания, като взех пак съгласието на учениците, спрях се на първото. В изпълнение на взетото решение, изпратих по-издържливи ученици напред да ангажират място за спане, а аз останах да дочаквам останалите назад изморени ученици. Когато се събрахме, според сметката ми всички, тръгнахме за мястото, което бяхме определили за почивка. Когато пристигнахме в селото Долна баня беше вече смръкнало. Насреща ни се явиха квартиерите, които ни доложиха, че възложената им мисия са извършили блясково, че легла за всички ще има. Това беше отлично! Сега вече не съжалявах, че тъй много изморих учениците си. Напротив, бях доволен от всичко, което стана през този ден. На бързо разпределих учениците по групи, според креватите на разните хотели (такива имаше 5), и, като им раздадох хляб за вечеря, настаних ги да си легнат и да си починат хубаво. Никой да не става по-рано от 10 часа им заповядах. Към 10 часа сутринта събрах всички ученици пред един от хотелите и, като им дадох пари, заставих ги всичките да отидат на минералната баня и да се изкъпят. И тая ми заповед се изпълни безпрекословно. Сега ни оставаше малко едно придвижване до гарата, която отстои от тука на 7 километра. Часът беше 12 обед, когато цялата група тръгна по шосето за гарата. Тренът пристигаше към 5 – 5 ½ часа. Тъй че време имаше не само достатъчно, но и предостатъчно. И наистина, доста време лежахме в градината на гарата, докато най-сетне тренът дойде и ние набързо се накачихме в един от вагоните и потеглихме за Пловдив, гдето пристигнахме в 9 часа и 15 минути вечерта. За месец май 9 часа още е рано, но улиците на Пловдив бяха обезлюдени. Онова море от хора, което ежедневно от 5 часа нататък пълни главната улица от „Джумаята“ до „Цар Симеоновата“ градина беше вече по къщята си и ние съвършено спокойно преминахме града и стигнахме семинарията. И тук всичко беше потънало в сън. Портиерът ни отвори и ние жадно навлязохме в семинарския двор и всеки се упъти за спалнята си, съжалявайки, че не може още сега да предаде на другарите си това, което в продължение на тия 4-5 дена е преживял и изпитал. Шумът, който за миг наруши мъртвата тишина на семинарските помещения, наскоро утихна и сънят и умората наскоро встъпиха в правата си... 45-те поклонника се смесиха с другарите си, които бяха ходили по други монастири и местности и заспаха „като къпани“...

Тъй свърши поклонението ни в Рилския манастир.

***

Надявам се да ви е било интересно!

Благодаря на г-н Румен Грънчаров за великолепния подарък: Пътеводител на Рила.

Описанието на Рилския манастир от Неофит Рилски

Сухото езеро

Проповед за празника на св. Йоан Рилски, писана през 1922 година - установяването на празника на будителите

Рила - или как стигнахме от Говедарци до Рилския манастир

Самоков по текст на Асен Христофоров