Град Самоков - по текст на Асен Христофоров, илюстриран със снимки от храмовете в града

Повече от година мина от разходката ми из Самоков, посветена на тамошните храмове. Обмислях как да разкажа за нея в блога и взетото от мен решение се надявам да ви хареса. От предходни публикации може да сте разбрали, че наскоро открих творчеството на Асен Христофоров и прочетох всичко, което открих. Съдбата му и книгите му силно ме впечатлиха. Така че моята публикация за Самоков ще бъде всъщност негова. Приготвих извадки от книгата му "Самоков" от 1962 година. Препоръчвам ви да прочетете цялата книга (както и другите му произведения). Няма да слагам кавички, тъй като целият текст е на Асен Христофоров. Там, където ще допълня нещо, ще е с наклонен шрифт. 

Странно наистина, но тъкмо Самоков, тоя град на самоковите, който подхранва с желязо мощта на турската империя, изкова и железния светилник на нашето национално възраждане. ... Защото духовните устои на един народ се градят върху неговото материално благоденствие, а Самоков е бил много важен стопански център...

Този блог е свързан със сайта Земя благословена blagoslovena.com - туроператор и туристически агент. Заповядайте на пътуване с нас!

Известният турски реформатор Митхад паша казва на самоковци: „Не намерих по-интелигенти хора между турци, българи и евреи ни в София, ни в Кюстендил, ни в Дупница, ни другаде по моя вилает, както във вашия град.“ Тази похвала идва тъкмо през епохата на нашето Възраждане, когато дупничанци са търчали до Самоков, за да намерят грамотен българин, които да им напише писмо или прошение до турските власти. Не турчин или грък, а българин! Това прави впечатление и на две пътешественички-англичанки — Макензи и Ърби, които посещават града почти по същото време. „Самоков беше първото място на запад от Цариград — пишат те в издадена подир време книга, — гдето не намерихме люде да разбират гръцки, но това не значи, че жителите са невежи и варвари. Напротив, те имат две хубави училища, едно за момчета и друго за момичета — големи и просторни сгради от дървен материал, свежо боядисани… издигнати от старейшините без нито един петак помощ от гръцкия владика или от турските управници.“

Ала не само в тия къщи-дворци е била опазена българщината за българите. В много по-скромна къщурка край тях, недалече от изшилените минарета на турските джамии, се е приютила първата българска печатница в нашите земи. Тя е неувяхващата гордост на Самоков, и на неговия градски музей. Градът оспорва първенството на Копривщица за най-старото общинско училище, той е един от първите да уреди школьо за девици, държани дотогава далече от всяко учение, и е жив разсадник на плеада просветители, учителствували в различни краища на страната. В Самоков се е родил и основателят на първото българско списание. В тоя град бяха откърмени и прочути художници, с които днес се отсрамваме пред свои и чужди, той ни даде и ревностни преводачи на старопечатни книги, и съставители на учебни помагала, от него излязоха и едни от първите борци за независима българска църква. Дълъг низ от прославени имена, които блестят като бисери в огърлицата на нашето Възраждане. То започва 1762 година с появата на Славянобългарската история на монаха Паисий, дошъл из самоковската епархия и угаснал тихо и незабележимо в Самоков през лятото на 1798 година, и завършва с освобождението на страната от турско робство. 

Самоков, храм "Св. Николай"

Символичният гроб на преп. Паисий Хилендарски в двора на храм "Св. Николай Чудотворец". Датата му на рождение е установена и през 2022 година ще честваме 300 години от нея, 60 години от канонизацията му и 260 години от написването на "История славянобългарска". Научните спорове за родното място на свети Паисий (Самоковско или Банско) както и за годината и мястото на земната му кончина (Самоков или Асеновград) както виждаме Асен Христофоров елегантно решава и за двете приема Самоков. А може би тогава още не са били възникнали тези спорове, не зная.

Храм "Св. Николай" в гр. Самоков

Десетилетия наред храм "Св. Николай" е бил потънал в забвение

А градът е безроден, с неизвестно минало. Съседното селце Продановци, известно по-късно като Малки Самоков, е с цяло хилядолетие по-старо от Самоков. Древно село е и Доспей, кацнало в полите на Лакатишка Рила само на три километра югозападно от града. Жителите на тези, пък и на околните селца отколе се занимавали с рударство. Тъй е изникнал и днешният Самоков. Той се е струпал постепенно край маданите-самокови, дали впоследствие и името на града. И понеже турските историци не го споменават във връзка с боевете за покорявано на страната, трябва да се обърнем към легендите. Три от тях представляват особен интерес. Първата говори за някакъв големец Бельо и построената от него църквица, втората разказва за сражението на Иван Шишман с турците при Седемте цареви кладенци, третата се занимава с двамина братя-боляри, Досю и Продан, и с тяхната участ подир идването на турците. Последните две легенди нямат пряка връзка с града и дори не говорят за него. Само първата говори за съществуването на някакво старинно поселище край самоковите на два-три километра южно от днешния град, близо до Бельова църква.

Според преданието Бельо е бил маданджия, или собственик на самокови за коване на желязо. Той е построил и малка църквица на около три километра южно от днешния център на града, току в предполието на планината. Храмът, обновен през 1869 година, и сега се нарича „Бельова църква“. До тая дата е представлявал малък параклис, полузаровен в земята, покрит с чимове, и с малки душници вместо прозорци. Вратичката е била ниска, по-късно цялата обкована в желязо — уж по поръка на хайдутина Чакър войвода. Вероятно поселището на легендарния Бельо и неговите хора е било някъде наблизо, досам гората, струпано около вече забравен мадан. Останки от зидове по тия места са се срещали докъм Освобождението. Селището не ще да е било малко, за да има нужда от своя църквица, но тъкмо присъствието на турци в околността е принудило нейните майстори да я съградят като катакомба, полузаровена в земята. Старата черквица в Мала Църква, недалече от водослива на Леви и Черни Искър, със запазени и до днес стенописи от XVII век, цялата стърчи над земята, понеже турци изобщо не са се поселвали в долината на Черни Искър. С други думи, дори да приемем Бельо като основател на днешния Самоков с неговото някогашно поселище над града, трябва да отнесем построяването на църквицата в годините непосредствено подир завладяването на тия места от турците. 

Бельовата църква "Рождество Богородично", от лявата страна на пътя от Самоков за Боровец.

Бельовата черква край Самоков

Иконостасът на Бельовата черква

Доказано е, че през 1737 година Бельова църква е приютила мощите на един български светец-мъченик – Самоковският Митрополит Симеон Попович.  Високограмотен и с невероятен дух, българският архиерей става водач на християнското население срещу султана, за което е арестуван, окован във вериги и хвърлен в тъмница без съд. След 23 дена мъчения, окован с железни гюлета на краката, обезобразен, с оскубана брада и коса, е отведен в София. Отказвайки да отстъпи от вярата си той е заведен на бесилото зад църквата “Св. София”.

Друго е положението при абаджийството и свързаните с него занаяти — гайтанджийство, мутафчийство и тепавичарство. Абаджийската чаршия в Самков е била истинска крепост на българщината със своите петдесет дюкяна-работилници, до един оглавявани от майстори-българи, организирани още към 1773 годила в своя еснафска лонджа с изборен първомайстор и строг правилник за вътрешния ред. Няма събитие в обществения или семейния живот на тия шивачи, което да не е отбелязано в сметките на лонджата — на едного се родил син и той внесъл дар в касата на еснафа, друг сключил брак и пак подарил нещо, трети се завърнал от хаджилък и дал някаква сума за общо ползуване. В тия сметки са записани и глобите, налагани от първомайстора на един или друг от майсторите по повод на разни провинения, например, загдето някой не дошъл ведно с другите абаджии да укрепва брега на Искъра при голямо наводнение или за непристойно държане спрямо друг майстор. Дребни, невинни бележки, които говорят за дружния живот на българите е онази епоха, за техния морал и високо съзнание. И наистина, почти всички деятели в обществения живот на града, почти всички самоковски възрожденци, просветители и народни будители са дошли от семействата на тия абаджии и гайтанджии.

За ушиване на готови дрехи абаджиите употребявали бала, тъкана било в Самоков, било в Искровете, Панагюрище или Ахъчелеби. Те често приемали поръчки за турската армия — със самоковски шаяци са били обличани войските в гарнизоните на Русе, Битоля и Босна. Пак от Босна идвали търговци с конски кервани и пълни дисаги е пари, които давали в аванс срещу бъдещата доставка. Те се договаряли само с първомайсторите на абаджиите или гайтанджиите. Договорите били сключвани между четири очи. И никакви подписи не са били слагани под документите, защото и документи не е имало. Всичко се е вършило на доверие. Получил поръчката, първомайсторът е разпределял работата между отделните самостоятелни майстори, като е давал на всекиго припадащата му се част от аванса, а подир пет-шест месеца, когато босненци отново пристигали в града, за да получат стоката, пак той им е предавал балите със сукно и готови дрехи или чувалите с гайтани.

Над хиляда къщи в града са били пряко ангажирани с производството на аби и гайтани. Жените купували вълна в градския пазар и сами тъкали прости шаяци на домашни станове, за да ги продават отпосле на абаджийския еснаф. Пак жените и девойките доставяли на майсторите почти цялото количество прежда, нужно за производството на гайтани. Имало е и шивачи на готови дрехи в частните къщи. Те също са работили чрез еснафските лонджи, в чиито ръце е бил поминъкът буквално на целия град. Към средата на миналия век броят на чираците и калфите в абаджийството и свързаните него занаяти превишавал 700 души, но в същото време от три до четири пъти по-голям брой жени и девойки са били заети в домашната индустрия. Дори монахините в метоха са се прехранвали по тоя начин — нещо, което прави силно впечатление и на двете пътешественички-англичанки — Макензи и Ърби. „Монахините не просят — пишат те — и се гордеят, че с труд изкарват прехраната си.“ 

******

Престоят им в чужди земи подхранва родолюбието им и превръща мнозина в ревностни възрожденци. Те са и радетелите за стопански напредък в Самоков. Например гайтанджията Д. Смрикаров. Той пръв засажда картофи в тоя край към 1835 година и усилията му да наложи тази непозната дотогава култура са просто трогателни. „През април тая година — пише той в дневника си — за първи път в България засадих картофи в градината си над града. Същите ги донесох от Гърция и Сърбия, гдето ми ги хвалиха, а и аз ядох от тях. Препоръчвам на самоковските граждани да насаждат повече от жълтите, които намирам за по-вкусни.“ Но съгражданите му считали картофите за отровни и не бързали да се вслушат в думите на гайтанджията. Тогава Д. Смрикаров писмено замолва каймакамина на града насила да застави известен брой стопани да вземат даром по две оки от неговото семе и да засадят картофи в дворищата си. Навярно сам е изял някой и друг картоф пред каймакамина, за да увери и него, че те не са отровни…  

*******

Хаджи Мано закупил много гори в долината на Черни Искър и цялата огромна част от планината между Прекорека и Урдина река. Негови са били Купените и Ловница, Елени връх и Мальовица, и още много други чалове по Рила. 

Връх Мальовица, сн. август 2021 г. Как да стигнете до там не е темата на тази публикация, но накратко - само в дълъг ден, освен ако не спите някъде в района.

Изглед от връх Мальовица

След последния "отвес" от езерото към билото се открива фантастична гледка. Тук виждате Рилския манастир.

 

Ала градът не се състои само от къщите на бейовете и първогражданите. Въпреки безспорния стопански разцвет, неговият облик си остава ориенталски — улиците са криви и тесни, почти непроходими в дъждовно време, повечето къщи са ниски, едноетажни постройки, най-често с дървена обшивка на външните зидове. Естествено, не съществува и канализация. Три широки вади са изведени от вадите на Бистрица и прекосяват града, като преминават и през самите дворища. В съботни дни всички нечистотии от дворищата и частните отходни места са били изтласквани в тия вади. Тъй самоковци са поддържали чистотата в жилищата си. А тя е била пословична, въпреки несгодите през дъждовните сезони, когато улиците са се превръщали в истински реки. „Тръгнахме да посетим девическия метох — пишат англичанките Макензи и Ърби — и след като подскачахме от един голям камък на друг, поставени да служат като мостове връз калната улица-река, минахме през една порта и се намерихме в чист и сух двор пред една спретната малка църквица.“ А метохът, както е известно, се намира на главната улица в града! И описанието е от 1865 година, която бележи върха на стопанския разцвет на Самоков.  

 

Манастир "Покров на св. Богородица" в Самоков

Този блог е свързан със сайта Земя благословена blagoslovena.com - туроператор и туристически агент. Заповядайте на пътуване с нас!

Из манастира "Покров на св. Богородица

В храма снимането е забранено

Духовен подем

Не само заради Паисий от самоковския край проблесна зората на духовния подем на българите. Важен стопански център и средищен възел на търговията между изтока и запада в предишната отоманска империя, с будно българско население, овладяло в свои ръце почти целия стопански поминък на града, Самоков пръв се измъква от невежествената тъма на дълголетното ни средновековие. Със стопанското възмогване на неговите граждани се поражда н жаждата им за грамотност, която да ги отсрамва пред другоземните търговци и да им помага в сделките с тях. А не само хаджи Гюро Христович, първогражданина на Самоков в началото на XIX век, е неграмотен. Неграмотни като него са почти всички еснафи, търговци и джелепи. Грамотни са предимно свещениците и църковните псалтове, които стават и първите килийни учители.

Килийни училища в града е имало още в началото на XVII век, но с подобни училища могат да се похвалят и други български селища. Близостта на Рилския манастир е дала чувствителен подтик за ограмотяването на самоковци. Към една трета от монасите в тоя манастир са били самоковци, мнозина от тях са били грамотни и при тях са идвали да се учат техни помлади съграждани. След време едни от тези ученици откриват частни килийни училища по домовете си, други от тях, станали свещеници, обучават младежите в килиите при църквите в града, трети се установяват в самоковските метоси на Рилския или на Хилендарския и Зографския манастири и оттам разпръскват просвета.

А и учени калугерки, основали самоковския девически манастир към 1772 година, също преподават азбукето на млади хора от двата пола. Но само азбукето и малко аритметика.

Развоят на просветата в Самоков е една малка забравена епопея. Отдавна се знае, че първото българско класно училище е било открито в Копривщица през 1846 година, че първото българско взаимно училище е основано през 1835 година в Габрово по почин на Васил Априлов, че първото българско общинско училище е било основано пак в Копривщица през 1822 година. Това са три светли дати в епохата на нашето Възраждане. Ала наред с килийните училища, в Самоков съществува и българско общинско училище, уредено дълго преди онова в Копривщица. Христо Семерджиев доказа това чрез анализа на сметките на старата митрополитска кондика. От тях личи, че началото на общинското училище в града е било поставено към 1791 година, че то е било преустроено към 1805 година, когато в него е учителствувал и Йоаким Кърчовски, и че към 1816 година вече притежава собствена сграда.

Според Ив. Д. Шишманов, девическият манастир в Самоков трябва да се смята като люлка на женското образование в страната. Този метох е предшественик на девическото училище в града, открито към 1861 година чрез дейното участие на баба Неделя Петкова. В метоха са се ограмотявали девойки от различни краища на страната. Към 1839 година една ученичка дошла чак от Копривщица. Защото дори и в тоя просветен град са гледали с не добро око на женското образование, считано за излишно и дори вредно за девиците. В същия метох са учителствували такива будни монахини като Евантия, сестра на самоковеца Авксенти Велешки. Аполинария, сестра на К. Фотинов, и Минодава, сестра на гайтанджията Д. Смрикаров. По-късно техните ученички откриват девически училища в Плевен и Панагюрище, в Ловеч и Котел, и тъй допринасят за постепенното еманципиране на българката, държана в невежество при турския феодален строй.

Девическото училище се настанило в собствена сграда към 1863 година, или почти половин век подир първото общинско училище за юноши. Причината е очевидна и се крие в девическия манастир, който е замествал училището за девици. В него една от калугерките е преподавала и немски език! Ала и това не е било достатъчно за първогражданите, та когато учителката Неделя Петкова пристига в Самоков през една люта зимна вечер, на път от Пловдив за Кюстендил, гдето се тъкмяла да стане учителка, градските първенци я увещават да остане в града им и да основе девическо училище. Тя се съгласила и поискала да и бъде определена годишна плата. Гайтанджията Д. Смрикаров, който бил взел инициативата, събрал първогражданите, изложил им плановете си за учредяване на девическо училище, което да поеме просветната работа на калугерките, и поискал да се определи възнаграждение на учителката.

— Не може! — отсякъл Христо Сребърников, един от знатните хора на града. — В метоха е друго… Там можем спокойно да изпращаме дъщерите си.

— А защо не в девическо училище? — запитал друг.

— Защото там ще ги развращават млади мъже, дето ще се въртят край учителката!

По това време бъдещата баба Неделя е била още млада жена…

— Ще пазим даскалицата от такива въртоглавци — отвърнал трети, — пък дъщерите ни могат и сами да се опазят.

— Както щете! — сопнал се Сребърников. — Но аз мойте си дъщери не давам в такова училище! — и сърдито хлопнал вратата зад гърба си.

— Ех, и без петел ще съмне! — заключил гайтанджията, за да ободри останалите първенци. — Хайде да определиме платата…

Неделя Петкова основала девическото училище и дълго учителствувала в града, ала по всичко личи, че първенците строго са бдяли за морала й и недопускали никакъв млад мъж да се навъртва около училището, та нещастната просветителка дълго време с стояла неомъжена!

В мъжкото училище след Йоаким Кърчовски е учителствувал и Неофит Рилски, баща на българските педагози. Към 1828 година той се връща повторно в града и през следващите четири години съумява да обучи плеада бъдещи учители и народни дейци, като Захария Круша, Н. Хр. Тонджаров, живописеца Захария Зограф, гайтанджията Д. Смрикаров, църковния деятел Захария Хаджигюров и мнозина други, които десетилетия наред поддържат писмовна връзка с него. Захария Круша учителствувал и в Копривщица, и във Враца, Захария Зограф опитвал няколко години да основе българско училище в Пловдив с Неофита Рилски за главен учител, ала не успял поради гъркоманията на местните първенци, а Н. Хр. Тонджаров пръв постигнал мечтата на своя съгражданин и почнал да учи пловдивските българчета на българско четмо. Това става едва към 1843 година. По-късно, вече през 1852 година, когато бил учител в Кюстендил, той пише на Неофит Рилски:

„Вече двадесет години откак си блъскам главата с това многотрудно звание по дълбоката тъмнота българска с малката искрица, която запалих от вашия светилник…“

И той изказва надеждата, че е успял да побългари много гърчеещи се пловдивски младежи. 

******* 

В тоя град, станал разсадник на учители, откърмили преводачи на чужди книги, съставители на учебници и ревностни книгоиздатели, дал на народа ни родоначалника на българския периодичен печат и основателя на първата наша печатница, се поражда и прочутата самоковска живописна школа. Преди своите тревненски събратя и зографите от Банско, самоковските живописци първи се освобождават от сковаващото влияние на традиционния византийски аскетизъм в изкуството. Най-видни измежду тях са Захария Зограф и Станислав Доспевски, двама близки родственици. Те и техните братовчеди, защото всички водят потеклото си от доспееца Димитър Христов, роден в 1770 година, са изографисали десетки църкви от Атон до Пловдив, от Плевен и Търново до Ниш, Скопие и Велес.

Новото в тази стенна живопис на самоковските художници от първата половина на миналия век е реалистичният им подход към изобразяването на светци и ктитори, както и на самата природа. Този прелом идва неусетно и се дължи донякъде на самия стопански и културен подем в Самоков. Защото забогателите търговци и еснафи искат къщите им да бъдат украсени със стенописи. Не със сухите образи на светци, а с пейзажи от живата природа. И те плащат богато на зографите. Веднъж овладели това изкуство, художниците започват да използуват образите на живи хора при изписването на светци и ктитори по църковните стени и сега вече само една стъпка ги дели от портретната живопис. В нея най-напред се проявяват Захария Зограф и Станислав Доспевски.

Нарисуваните портрети от тези двама художници днес кичат стените на музеите в София, Самоков и Пазарджик. Но ако Станислав Доспевски, братов син на Захария Зограф, е могъл да завърши Петербургската акадедемия на изкуствата, самият Захария е самоук, развил дарбата си без чужда помощ. Негово дело са стенописите в Преображенския и тия в Бачковския манастир, гдето е изобразил грешниците в ада с лица и костюми на познати нему пловдивски първенци и техните жени. Макар и зет на самоковския първогражданин хаджи Гюро Христович, Захария Зограф остава докрай духовен син на своя учител Неофит Рилски и ненавижда мнозина богаташи заради неродолюбието им. И ги ненавижда без сянка от завист, защото с труда си скоро става собственик на няколко къщи в родния си град. Дори да не беше станал художник, името на Захария Зограф пак щеше да стигне до нас, огрято с ореола на пламенен възрожденец и борец срещу гръцките владици.

Родолюбец е и Станислав Доспевски, родолюбец и бухтар, и загива в тъмница в далечния Цариград, отровен от турците година-две преди Освобождението. Той е оставил по-малка диря в родния си град от Захария Зограф, понеже са оженва в Пазарджик и живее там подир завръщането си от Русия. Рисува предимно икони, а покрай тях и няколко портрета на свои близки. И Захария Зограф рисува портрети, но сякаш тъй, между другото, защото за него обществената дейност винаги идва на преден план. Докато изографисва църквата „Св. Константин и Елена“ в Пловдив, той се труди да основе българско училище, сетне намислюва да открие българска печатница начело с Неофит Рилски, ала неродолюбието на местните първенци осуетява тези негови планове. По-късно той става училищен настоятел в родния си град. И тъй милее за народното образование, че година преди смъртта си някои нередности го карат да пише на своя бивш учител: „Школьото ни е у загуба. Проклета простота, и ние, и челядта ни ще се удавяме…“

Захария Зограф умира от петнист тиф през лятото на 1853 година в родния си град — умира само месец преди избухването на Кримската война, когато Самоков е в разцвета на своя стопански и културен подем, а най-видните самоковци, усвоили четмо и писмо, окичили иконостасите си с български книги от печатницата на своя съгражданин, разкрасили стените на къщите си със стенописи от прочутите местни художници, а таваните им с майсторски резбарски изделия на труженици от прочулата се самоковска резбарска школа, вече най-отчаяно се борят срещу гръцкия владика и за своя родна църква. В тази борба, разраснала се цяло десетилетие преди смъртта на Захария Зограф, самият той взима най-дейно участие. Другите местни църковни деятели са или негови родственици, или близки приятели. Ала те всички са духовни чада на Неофит Рилски. 

 

Църковни борби

Самоковската епархия е една от малкото в днешните български земи, стояла през първите три века на турското робство извън обсега на гръцката цариградска патриаршия. В административно отношение тя е била подчинена на независимата ипекска славянска патриаршия, дотогава и владиците в Самоков са били или българи, или сърби. Ала в 1766 г., когато цариградската патриаршия успява да закрие ипекската, митрополит Неофит, последният български архиереи в Самоков, бил изгонен ведно с другите български архиереи и няколко години по-късно на негово място бил изпратен гъркът Филотей. Странно съвпадение, защото идването на Филотей съвпада по време с първия известен самоковски препис на Паисиевата история. Първият идва да сее мрак, а „История славянобългарска“ — да буди народностното съзнание на българите. И Паисиевото дело надделява. Втори измежду всички митрополитски градове в българските земи, Самоков се вдига на борба срещу гръцките владици още в 1829 година. Врачанци изпреварват самоковци само с четири години!

Изглежда, че Филотей, престоял цели 47 години на митрополитския трон в Самоков, не е обременявал българите с много тежки данъци. Защото брожението против гръцките владици почива предимно на тая основа докъм средата на миналия век. Съзнателната борба за самостоятелна българска църква идва отпосле, подир Кримската война. Тя представлява важен дял от борбата за национално освобождение. Ала в периода между Одринския мир от 1829 г. и избухването на Кримската война през 1853 г. българите, а с тях и самоковци, се трудят да се освободят от тежкия гнет на фанариотските берии. По това време цариградската патриаршия е представлявала нещо като държава в държава. Приходите на самоковските гръцки митрополити от осемнадесетте различни данъци и берии са превишавали общата сума на постъпленията в държавната хазна от целия самоковски санджак…

Между 1819 година, когато Филотей напуска Самоков, за да се оттегли на преклонна възраст в един Светогорски манастир, и 1846 година, когато владишкият престол бил зает от Дели Матея, в града са служили четирима гръцки митрополити. Те се застоявали не задълго на владишкия престол и съдбата на всички е била незавидна. Иротей, който заместил Филотей в 1819 г., бил отзован шест години по-късно поради разгулния му живот. Неговият наследник Игнатий бил убит насред града от някакъв пиян турчин през лятото на 1829 година. Тогава самоковци отправят молба до цариградската патриаршия за техен митрополит да бъде назначен Неофит Рилски, който учителствувал по това време в града. Вместо Неофита, патриаршията изпраща Игнатий II. Недоволството на самоковци било голямо. То се засилило и от злоупотребите на самозабравилия се митрополит, поради които властите се принудили още в 1836 да го изпратят на вечно заточение в гр. Трапезунд.

Не след дълго, в 1838 година, в Самоков пристига петият пореден гръцки митрополит Еремия. Самоковци го посрещат настръхнали, а той подклажда ненависта им с разгулното си държане. С подаръци и различни почести той успял донякъде да разедини българските първенци и да се огради с привърженици-гъркомани, подбрани предимно измежду еснафите. Ала срещу него се опълчили търговците на аби и гайтани, едрите скотовъдци, джелепите, както и онази здрава ядка от учители и книжовници, оформила се неусетно около личността на Неофита Рилски. И в 1846 г. самоковци позорно изпъждат своя владика. Не друг, а Захария Зограф пръв вдигнал камък от улицата и замерил с него каляската на изпъдения митрополит, отправен с дюдюкания и всевъзможни подигравки.

Вместо да вземе поука от случилото се, в същата 1846 г. цариградската патриаршия изпраща за самоковски митрополит един блудник и почти неуравновесен човек, достоен за прозвището си Дели Матея. Той бил брат на Н. Аристарх, виден гръцки сановник, представител на патриаршията във Високата порта и заедно с княз Стефан Богориди, както бележи Г. С Раковски, пълен разпоредител с патриаршеските и владишките титли до края на царуването на султан Абдул Меджид, който бил негов млечен брат. От тази връзка извира и дързостта, и безсрамието, и нехайството на Дели Матея. Борбата на самоковци с него е цяла епопея. Пъден многократно, митрополитът се връща отново и отново в града, всеки път по-нагъл, все по-настървен да разединява българите и да се подиграва с тяхното народностно чувство. 

 

Митрополитски храм "Успение Богородично". Снимките не могат да пресъздадат красотата на храма. Прекрасен е!

Митрополитски храм "Успение Богородично", гр. Самоков

Из двора на митрополитския храм в гр. Самоков

******

Сега и за самоковци, освободило се от поредните фанариотски пратеници, оставяли и управлението на епархията в ръцете на своя съгражданин архимандрит Хрисанд Дойчинов, бившия дългогодишен игумен на Киевско-гръцкия Екатерински манастир в Русия, борбата се пренесла от родния им град в Цариград. Натам тръгнал и Захария Хаджигюров. Преди да отпътува, той се заклел пред близки и познати, че няма да се завърне в Самоков без български митрополит. И Захария удържал дадената дума, макар че е трябвало да чака цели дванадесет години в турската столица — сам, на свои разноски, без никаква общинска помощ, забравил и семейство, и роднини, и познати, глух към честите призиви на децата си да се завърне поне за малко в родния град, изоставил и търговските си интереси върху грижите на своя родственик Хр. Сребърников, ала винаги един от най-дейните борци в Цариград за самостоятелна българска църква. Рядък пример на упорита, ревностна и вярна служба на народа!

В края на тези дълги години на чакане, изпълнени с борби срещу патриаршията и ходатайства пред турските власти, когато на 28 февруари 1870 година великият везир Али паша повикал българските представители, за да им връчи фермана за учредяване на независима българска екзархия, Захария Хаджигюров проявил по странен начин детинската си радост пред това велико събитие. Той купил на свои средства два прекрасни арабски жребеца и лично ги поднесъл в дар на всесилния везир. И пак не се завърнал в Самоков. Избран от съгражданите си като делегат в църковно-народния събор, свикан в Цариград през 1871 година, той взел участие при избора на първия български екзарх Антим I, приел да служи безплатно като негов секретар и дочакал избирането на Доситей за самоковски митрополит през следващата година. Едва тогава, доволен и спокоен, той се прибрал в родния си град — верен син на тая българска крепост през епохата на националното ни Възраждане. 

*****

Тъй дългоочакваната свобода дошла в Самоков. Тя изгряла върху щиковете на руските войни, дошли от Русия, към която са били насочени погледите на целия български народ — от същата нам братска страна, към която рилските монаси първи са отправили стъпките си цели три века преди Освобождението, за да разправят още към 1558 година на Иван Грозни за тежката участ на българския народ. Дадената им грамота от тоя руски цар е била пазена и показвана като светиня, а с по-късните си пратеничества в Русия рилските иноци са сторили извънредно много за пробуждането на интереса към българския народ сред неговия славянски събрат. Тяхно дело е обнародването през 1671 г. на житието на Ивана Рилски в Русия, напечатано в Киевско-печерската лавра. А близостта на Рилския манастир до Самоков е подхранвала същата надежда и в гърдите на самоковските българи. С тая вяра и надежда бе живял и Неофит Рилски, духовният баща на плеяда самоковски възрожденци. С тая вяра и Самоков дочака освобождението си.  

Ще съм много щастлива, ако тези откъси са ви били интересни и са предизвикали желание да прочетете цялата книга "Самоков" на Асен Христофоров.

Завършвам със снимки от храма "Въведение Богородично", който остана в сърцето ми, може би защото от там започна деня ни, от празничната служба с отец Георги. Не го пропускайте, въпреки че не е в туристическите маршрути из града.

Храм "Въведение Богородично" в гр. Самоков

Храм "Въведение Богородично" в гр .Самоков

 Извинявам се, че тази публикация стана толкова дълга. 

Ако ви се чете още, сега или по-късно, ето линк към публикацията за Рилския манастир. Общото между двете е, освен географското им положение, е че текста не е мой. Тук, както стана ясно, е на Асен Христофоров, а в тази за Рилската света обител - на Неофит Рилски.

Този блог е свързан със сайта Земя благословена blagoslovena.com - туроператор и туристически агент. Заповядайте на пътуване с нас!