Манастир "Св. Йоан Богослов", гр. Земен и Пещерски манастир "Св. Николай"

Манастирът "Св. Йоан Богослов" край гр. Земен не е действащ. Част е от Национален исторически музей, заедно с Боянската църква. Учените в началото на XX век са смятали, че храмът е построен през XIV век, тъй като слоят стенописи е датиран от тогава. В момента се твърди, че изграден през XI век, тъй като са открити по-стари стенописи. Църквата никога не е била разрушавана. Град Земен е в пролома на река Струма. Има табели, с чиято помощ лесно се стига до манастира. Повече информация за цени на билетите и работното време можете да намерите в сайта на НИМ. Следващата част от публикацията са цитати от книги, с изключение на текстовете с наклонен шрифт, които са мои.

От книгата "Мрака и Радомирско през Средновековието и Възрожденската епоха (IV - XIX век)" на Георги Ковачев:

Съществуването на манастира през XI век е несъмнено. Дори се допуска доста неаргументирано, че там може да се е помещавало седалището на Велбъждския епископ, а в последствие архиепископ (нач. на XIII век).

За разкриването на монашеската традиция в района помага скита край село Трекляно, датиран в широк диапазон (кр. X - кр. на XII век). Този обект, състоящ се от две скални ниши, нямал възможността да прерасне в средоточие на развито монашеско братство, за разлика от отстоящите на известна далечина обители, основани от преподобните Прохор Пшински, Гаврил Лесновски и Йоаким Осоговски. (и тримата последователи на преп. Йоан Рилски Чудотворец бел. моя)

Има сблъсък на две основни гледища относно датировката на стенописите в храма "Св. Йоан Богослов". Без да се спирам детайлно на всяко едно от тях, стенописите са от края на XIII до средата на XIV век, когато северозападната част на Мрака преминава отново в чужди ръце.

Този блог е свързан със сайта Земя благословена blagoslovena.com - туроператор и туристически агент. Заповядайте на пътуване с нас!

Св. Йоан Богослов - стенопис над входната врата

Храмът е кръстокуполен, с три апсиди, без притвор

Формата наподобява куб, а купола на този храм и на храма в манастира над с. Пещера са еднакъв стил - вижте снимките по-надолу

В манастирския комплекс има и музей

От "Старобългарската живопис през XIII и XIV век"

проф. Богдан Филов

Земенските фрески правят впечатление преди всичко по своя особен стил. Тук ние не намираме оня елегантен замах, оная красива линия и пластичност на формите, които отличават византийските произведения от XIII и XIV век. Липсват също така и спокойните тържествени пози на фигурите, липсва въобще каквато и да било репрезантативност. Земенските фигури са рисувани доста грубо, несръчно, и напомнят повече произведения, излезли от ръката на обикновени, простонародни майстори, отколкото на добре школувани художници, които са стояли на висота на съвременното тем изкуство. Линията при тези фигури се отличава действително с голяма изразителност, но тя е в същото време твърда и остра, жестовете са енергични, но несръчни, и контрастират рязко с отмерените, спокойно-тържествени жестове на византийските фигури; в лицата липсва индивидуалност и душевно изражение; пропорциите са често пъти неправилни, а при боите липсва деликатният преход от един тон в други. Изображенията са пропити от доста голям, но наивен реализъм, който няма нищо общо с боянските фрески и който е изобщо свойствен на всяко народно изкуство.

Всички тия стилови особености, които отличават земенските фрески от съвременните тем византийски изображения, ги сближават в същото време с произведенията от предиконоборческата епоха. Следователно, ние можем да означим тези фрески в стилово отношение като архаични, като такива, които се придържат в традицията на една отдавнашна епоха. До същите заключения ни довеждат и иконографските особености на земенската живопис. В тази живопис ние намираме сюжети и отделни иконографски мотиви, които са чужди на официалната византийска иконография от XIII и XIV век, но които се срещат пак в произведенията на иконоборческата епоха. Тези архаични елементи са особено характерни за земенската живопис, тъй като те не се срещат, поне в такова голямо количество, и в други български фрески от същата епоха.

Как трябва да се обясняват тези "архаизми" в земенската живопис? Преди всичко трябва да се забележи, че те не се явяват като едно съзнателно възвръщане към иконографията и стила на една отдавнашна епоха; те не са реакция против "модерното" или "официалното" изкуство на епохата, през която са работили земенските майстори. Следователно те не могат да се сравнят с архаичното направление, което намираме например в античното изкуство по времето на Рождество Христово, или пък в по-новото изкуство през XIX век, в произведенията на така наречените прерафаелити. Архаизмите в земенската живопис не са признак на някакъв особен художествен мироглед. Те издават само една назадничавост в художественото развитие, една липса на достатъчно художествена култура, един голям консерватизъм по отношение на художествената традиция. Всичко това са признаци, които характеризират земенската живопис като произведение на простонародното изкуство, в противоположност на официалното изкуство с византийски характер, застъпено в произведенията на Търновската школа.

Разбира се, тази простонародна живопис не се е появила в България едва през XIV век. Тя трябва да е имала своите предшественици и през по-раншните столетия. Ако ние днес не можем да проследим процеса на нейното постепенно развитие, това се дължи изключително на липсата на паметници от по-раншната епоха. Земенската живопис би могла да се обясни като продължение на оная религиозна живопис от времето на първото българско царство, прозлязла от местните художествени традиции, която е оставила по-малко засегната от византийското влияние и която по тази причина е могла да запази за по-дълго време своя първоначален характер. ... Обаче "архаизиращата" живопис би могла да се постави в свръзка и с особеното монашеско изкуство, което се развива в Сирия и Египет от VI век насам и което днес е застъпено най-добре във фреските от пещерните църкви в Кападокия. Това монашеско изкуство, което е достигнало твърде голям разцвет тъкмо през времето от X до XII век и което е упражнило значително влияние и върху по-късното византийско изкуство, е могло лесно да проникне и в България постредством пътуващите монаси.

Между другите изображения в земенската църква ние срещаме и една сцена, която представя по твърде реалистичен начин приготовлението на гвоздеите, с които е трябвало да бъде прикован на кръста Иисус Христос. Тази сцена е съвършено чужда както на източната, така и на западната монументална живопис, тъй че в това отношение земенската фреска се явява единствена в своя род. Самата легенда за приготовлението на гвоздеите, която е от апокрифен произход, на Изток и във Византия също не е известна. Тя се появява в западна Европа, и то сравнително късно, през XII век. Понеже сцената в Земенската църква датира от XIV век, то очевидно е, че тя може да е била заета само от някой западно-европейски образец. ... Следователно, трябва да приемем, че земенският майстор е изменил заетия от запад сюжет и го е предал в оня иконографски вид, с който той е бил свикнал да борави.

Земенската живопис не е изолирано явление в югозападна България. Подобен характер имат и фреските в църквата в Лютиброд, които датират пак от XIV век, додето в други части на България такива паметници липсват. ... Всичко това показва, че архаичното направление в българската живопис се е запазило тъкмо в югозападна България, която е била много по-малко изложена на непосредственото византийско влияние, отколкото Търново с неговите околности или път областите на южна България.

Храм "Св. Георги", с. Лютиброд (Искърско дефиле)

В книгата си "Религиозната живопис в България" от 1928 година Андре Грабар разглежда много подробно фреските на Земенската и на Лютибродската църква, като за него те имат много общи характеристики (иконография, разположение на сцените, форми на фигурите, техника и цветове). Още тогава, преди 100 години, когато Андре Грабар обикаля по нашите земи по покана на проф. Филов, храмът в Лютиброд е бил в окаяно състояние, бил е частично срутен. Но е имало повече запазени стенописи, отколкото можем да видим днес. Той е оставил тяхно подробно описание и няколко рисунки. Разбираемо е защо Андре Грабар посвещава 40 страници от труда си на храма в Земен. Там четем и легендата за приготовлението на гвоздеите за Разпятието, като е поместена и една нейна стихотворна форма.

Земенският манастир не може да се разглежда самостоятелно, без да се обърне внимание на Пещерския манастир "Св. Никола Мрачки", наричан също Ореховски и Летни. Двата манастира отстоят на 6 км един от друг и миналото им е тясно свързано.

От "Мрака и Радомирско през Средновековието и Възрожденската епоха (IV - XIX век)" на Георги Ковачев:

Собствеността върху Пещерския манастир е преминала към Хилендар чрез издадени от Стефан Душан грамоти. В свидетелствата за Мрачкия манастир са се получили най-разнообразни намеси, довели до изчезването на някои факти, съответно до сътворяването на нови преписи, компилации и подложни документи, но винаги възоснова на старите или близки по съдържание такива на територията на големия атонски манастир, а не преди постъпването им там. Специалистите срещат затруднение да изградят примерен подробен разказ за една разбираема и свързана отминала действителност.

До манастира се стига по черен път от село Пещера. Разстоянието е 2 км в посока. По пътя има множество пейки, беседки и няколко навеса за отмора.

През 1299 г. Мрака се оказала разделена между Сърбия и България. Това е една от причините в двете части на Мрака да се изградят отделни административни единици на нисше равнище (вероятно жупи, а след това османски нахии) със средища в Радомир (в българската част) и Сирищник (в сръбската). Същите впоследствие отново са поставяни под една и съща власт, но функционирането им като отделни звена вероятно не е било нарушено.

В различните периоди на стабилизация за тези земи, преди и след сръбската експанзия, съществено място заемал култът към св. Николай Мирликийски. Навлизането му в Мрака се поставя най-късно към ср. на XIII век, а популярността му нараснала изобщо през X-XI век. Най-близка успоредица за това трябва да бъде потърсена в Боянската църква "Св. Николай и св. Пантелеймон". За стародавността на църквата "Св. Николай Ореховски/Мрачки" има преки, макар и не най-точни податки в две от грамотите, определящи положението: "Църквата на св. Никола Мрачки, същата е съзидана от древни царе и родители на кралство ми и прародители"; "минали царе - обладатели на скиптъра на българското царство, украсиха и записаха в честни богоначертани писмена избрани хрисовули, същите които се донесоха и завериха при царство ми" - Златопечатна грамота на цар Иван Александър от 1347 г. Както става ясно, тези древни и предишни български царе би могло с по-голяма сигурност да се търсят във времето преди 1283 г. и дори преди 1257 г., а кралете - в отрязъка 1282-1331 г.

Никак не е трудно да се разбере защо обикновеният народ е питаел такава почит към светеца скоропомощник, заемащ върховно място в небесната йерархия. За властващите нуждата от покровителството му в мир или беди се изразява в следния откъс от акта на Иван Александър: "Поради това и царството ми, като има топла любов към тези божествени църкви и усърдно дръзновение, особено към светия и жарък помощник и съдейник на царството ми, светия и великославен чудотворец Христов архиерарх Никола, който във всички сражения, които се случиха ... неотстъпно и жарко помагаше на царството ми".

Манастирът "Св. Никола Мрачки" придобил доста потвърдени му по-късно правдини - дарения на властници - пустеещи земи за облагородяване, зависими люде, завещания на заможни и не толкова заможни хора, по силата на светското и църковно законодателство.

Не са изяснени в детайли даренията, направени от сръбските крале Стефан Милутин и Стефан Дечански, които са били описани съответно в първата грамота като прародител и родител на Стефан Душан. ... Дълбоките роднински връзки все пак не попречили да настъпят в кр. на 30-те години на XIV век остри противоречия между България и Сърбия. Събитията от 1330 година водят до сражение и поражение на българските войски. Тогава двата манастира, както бе упоменато, са били на сръбска територия и българските войски (вероятно наемниците или съюзниците, наистина са разграбвали сръбската част на Мрака. След грабежите, за което са били наречени "зверове", са били убити. Сред причините за жестокостта е допустимо да се предполага как преди битката е имало някакво посегателство срещу манастирите "Св. Йоан Богослов" и "Св. Никола", за да видим как по-късно първият е получил нов живописен слой, а за вторият сръбският крал (Стефан Дечански или синът му Душан) е издал един недостигнал до нас в оригинал акт, който сега се смята за фалшификат.

Едва след ср. на 40-те години на XIV в. областта Мрака отново е в целокупен вид, след като сръбският й дял с двата тамошни манастира и вероятно част от Велбъждката област е върната на България като резултат от подкрепата на цар Иван Александър за конституиране на Сръбската патриаршия и царската промулгация на Стефан Душан. Това се предшества от един немалък етап на сръбска власт, през който са издадени редица сръбски повели - гореспоменатата на Дечански и две на Душан, засягащи възобновяването на църквата на манастира "Св. Никола" и новия му статут на хилендарски метох.

Обичаят малките обители да се даряват заедно с имотите и правата им на големите манастири е нещо присъщо за балканската действителност през Средновековието. "Резултатът от подчиняването на един църковен феодал спрямо друг бил този, че занапред половината от феодалната рента, получавана от "подчинения" манастир, трябвало да отива в полза на неговия господар."

Пряко следствие от преминаването на тези земи под българска власт е издаването на най-автентичната дарствена грамота за ман. "Св. Никола Ореховски" на 1 дек. 1347 г.

Къде били миряните в тази духовна йерархия? Лесно ще е да се каже, че са на дъното. Често тези дейци на историческите процеси полагали основанията за паметните събития, а винаги друг, почти никога най-способният водач, обирал лаврите на различни общественополезни дела. Обикновените поданици се разглеждат предимно в ролята на примерен или недоволен данъкоплатец, но с това далеч не се изчерпвали всекидневието, приносът и значението им. Селищата в зависимост от броя на стопанствата дължали на владиката или манастира каноникон, отговорността за чиято събираемост била колективна. Тегобата включвала разнообразни стоки и пари.

По турско време и двата манастира западнали, това е видно от документите за данъците, които плащали. В района на Радомир към средата на XVI век се забелязва по-висша степен на развитие, а и различна гъстота на манастирската мрежа. Най-представтелен бил манастирът "Успение Богородично" - днес "Възнесение Господне" до село Батановци. (На следващите 3 снимки)

При старото село Радибош манастирът "Св. Троица" непосредствено преди Възраждането запълнил празнината, оставена от западналия Пещерски манастир. Подаянията от местното население тогава и след това едва ли стигали за посрещане на елементарните нужди, камо ли за развиване на обществена дейност.

Около 1842 г. манастирът е възобновен. Действал е до 1972 година, след което е превърнат във ферма. Днес, с Божията помощ, духовната обител се обновява и може скоро да стане отново действащ манастир.

И накрая, каменната икона от Пещерския манастир.