Старо село, Пернишко

Съвсем наскоро, съвсем в точното време се озовах в Старо село, по пътя от София към Кулата. Хем по пътя, хем леко встрани, останало скрито зад хълма. Преди време се бяхме отбивали там за диви ягоди, но вече нямаше.

Беше чуден летен следобед. Спрях пред храм "Св. Николай". На вратата ме посрещна леля Виолета, за която в следващия час и половина щях да науча много. Вътре под навеса няколко човека привършваха с курбана, който всяка година дават на този празник, правят си фамилна среща.

Толкова бях запленена от леля Виолета и нейната история, че почти не запомних какво ми разказа за двата храма, които се намират в един и същи двор: "Св. Николай" и "Възнесение Господне".

Снимах, слушах я, много вяло снимах всъщност. Поплаках. Пак снимах. Накрая нямаше как да откажа да седна на трапезата и да хапна от чорбата. А идвах от благодарствен обяд в един манастир. Лесно става ясно, че на леля Виолета не може да се противоречи.

Леля Виолета пред храма "Възнесение Господне"

Храмът е известен като една от църквите на българските светци.

Този блог е свързан със сайта Земя благословена blagoslovena.com - туроператор и туристически агент. Заповядайте на пътуване с нас!

От този надпис разбираме кой и кога е изографисал храма, след възстановяването му, вероятно от пожар. Предполага се, че е съществувал още през XV век.

Голямата ми слабост, ключалките и ключовете на храмовете - тази се отваря и затваря в обратната посока, на която сме свикнали.

"Възнесение Господне" отвън

Храм "Св. Николай" е изграден през 1761 година.

Надгробният кръст на Мария, който обаче след ремонта е циментиран до стената, с обърнат надпис към нея. Фактът, че старинните стенописи са под новата мазилка също е озадачаващ.

В две рамки в храма седи копие на разказа на Деян Енев за св. Мария от Старо село.

За да не ви мъча да разчитате текста от снимките, качвам тук текста, публикуван в liternet.bg.

Св. Мария от Старо село, разказ на Деян Енев

На пътя за Кулата, при Старо село, до ханчето с вековната бреза, сега има кафене с паркинг, работещо нонстоп. На това място винаги спират много коли, автобусите с туристите също спират, винаги ври от хора. На скарите цвъртят кебапчета, малчуганите разнасят кока-кола и сладолед, жените си купуват козметика. Малцина обаче знаят, че ако се спуснеш по стръмния асфалтов път навътре в селото и караш в посока на Владимир, някъде след петстотин метра ще видиш вляво църквата "Св. Никола". В сравнение с другите църкви по селата наоколо, и тези, дето са запазени, и разрушените, тази църква е много голяма. Такава голяма църква май няма друга в цялата Радомирска околия - и то строена по турско време и завършена още в 1761 г. Дворът й, също доста голям, е опасан с висок един човешки бой каменен зид, от онази старовремската, сухата зидария. Миналата неделя с жена ми и хлапетата се вдигнахме с колата и отидохме да разгледаме тази църква. Двете крила на дървената капия в зида бяха вързани с тел. Развързах телта и влязохме в двора. Фасадата на храма с камбанарията беше измазана с прясна мазилка. Явно течеше ремонт, но майстори не се виждаха никакви. Простено да им е, рекох си, неделя е. Отстрани бяха нахвърляни железни тръби от скелето, талпи, опръскани с вар, и разни стари дървени парчетии, по които грееха странни шарки, а също така празни бутилки от бира, пясък, празни циментови торби и всичко това беше затъпкано едно върху друго и смесено в голяма купчина. Зарадвах се на христолюбието на миряните от Старо село. При всеобщата разруха беше твърде окуражително да видиш, че те милеят за църквата си и са намерили пари за ремонта й. Развързах канапчето от църковните двери и четиримата влязохме вътре в хладния, миришещ на вар полумрак. Иконостасът беше разглобен и струпан вляво в преддверието. Сводът и стените на църквата и стените на олтара бяха прясно измазани. Иконите бяха отнесени някъде, само на едно канапче до олтара висеше малка хартиена иконичка на св. Иван Рилски. В един разнебитен шкаф, залепен до стената, бяха нахвърляни стари църковни книги, покрити с хоросанов прах. Майсторите бяха измазали и шпакловали грижливо всичко, но тук-там под бялата мазилка, където беше вече позасъхнало, напираха очите на изографисаните преди два века и половина светци. Само на едно място, вляво от олтара, имаше неизмазано парче стена. Навярно майсторите са бързали да приключат работата за деня, а и разтворът им е бил, по всичко изглежда, свършил, пък после, през следващите дни те се бяха заплеснали с друго и бяха забравили да довършат това неизмазано място, та сред зелените люспички на старата боя можеше още да се разчетат криво-ляво буквите:

"Довърши се тази църква "Св. Никола" в лято 1761-во с помощта на Игнат. Много се измъчи той..."

Сигурно утре-вдругиден зидарите щяха да видят това пропуснато място от стената и щяха да измажат и него с прясна вар.

Излязохме от църквата. Денят беше слънчев, разходихме се още малко из огромния двор, под дивите кестени, а после се качихме в колата и се върнахме в съседното село, където децата караха ваканцията при дядо си и баба си, а ние с жена ми бяхме прескочили от София да ги видим и да ги разходим малко. Като седнахме да обядваме, попитах за църквата "Св. Никола" в Старо село и знае ли се кой е Игнат. Тъст ми, бивш учител, с четирийсет и пет години трудов стаж, се пресегна и измъкна измежду томовете на Вазов от рафта една стара кафява книжица с твърда разръфана хартия, от Ив. Н. Караиванов, помощник окръжен училищен инспектор, издадена през 1927 г. Там, на 29 стр., намерих малко за църквата "Св. Никола" и за този Игнат и го прочетох на глас:

"Че петвековното робство е било тежко, много тежко в Радомирско се вижда не само от разрушението на многото крепости, градища, не само от разрушението и преселението на селата, но и от разрушението на техните църкви и манастири. Останали са изцело или отчасти здрави само църквите в селата Чуковец, Долни Раковец, Старо село, Радибош, Прибой, Ранинката църквица, която се намира на височината между селата Чепино и Габров дол, Долно-Диканската - на височината Бърдо, Пчелинската, която се намира над р. Струма, на високата непристъпна скала, и Горно Диканската.

Има основание да се вярва, че разрушението на църквите и манастирите е ставало не само с разрушението на селата [от турците], но и по дадена заповед, навярно, по желанието на гръцките патриарси. Дали това е станало повече след унищожението на Охридската българска архиепископия - 1767 г., или много по-рано, не се знае, не се помни.

В някогашното село Друган, което сега обхваща Старо село, с. Владимир, с. Опалово, махалите Грамаде, Огоя и още няколко по-малки от тях махали, е имало много църкви. Казват, че такива църкви е имало около 40, но всичките били разрушени.

...за направата на тази голяма църква "Св. Никола" в Старо село е бил инициатор един богат и влиятелен, по това време пред турската власт, българин, Игнат, от с. Друган. Разрешено му било да я направи три пъти по-малка, а той на своя отговорност я започнал голяма, каквато е сега. Като се научила властта за това му своеволие, изпратила един турчин да провери. Когато изпратеният се уверил в истинността на донесението, казал, че "тоя вироглав гяурин" ще бъде убит. За да спаси живота си, той [Игнат] дал много злато рушвет на турчина. Последният, като взел парите, съгласил се да прикрие истината, ако [обаче] му позволи да спи една нощ при хубавата му жена... Така с рушвет злато и скъпа семейна чест тази църква в Старо село и сега е една от най-големите в околията. А Игнат нарекли Агаин."

Спрях да чета.

- Гледай, знае се името на този човек, а на жена му не се знае - каза жена ми, след като доста помълчахме.

- Знае се - рекох. И им разказах, че преди да си тръгнем четиримата от църквата, бях обиколил отвън цялата постройка, газейки през копривата и тръните, и отзад, до външната стена на олтара, бях видял каменен кръст, полузакрит от къпиновите храсти. На кръста беше изсечено името Мария. Годината на раждането й беше 1741. А годината на смъртта й беше 1761.

***

Леля Виолета ми разказа интересната история по разкриването на още един средновековен храм, посветен на Св. Богородица, досами оградата на двата, за които ви разказах. На снимката виждате старите основи, над които са изградени новите стени.

През селото и след това по черен път се достига до параклиса "Св. Йоан Рилски". Много е близо до магистралата, но се минава през селото. Там, вляво от настоящия храм, се предполага, че е имало стар храм. Светецът е много почитан в Старо село и на 19 октомври всички празнуват. Именно за да има къде да се събират на завет е построен и навеса в двора на параклиса. Когато отидох, там имаше само един човек, при това този, който е бил инициатор и организатор на почти всичко. Разказа ми защо и как в последния момент са променили местоположението на навеса. Също и за група немци, отбили се на път за Гърция преди няколко седмици, а на връщане останали там 3 дни на палатки. Всъщност напълно възможно, тъй като има вода, тоалетна, сушина. Търси се финансиране за следващи дейности там, на последната снимка е изписан телефонен номер, на който можете да позвъните за повече информация.

От параклиса се открива прекрасна гледка към планината Голо бърдо, за която съм ви разказвала тук.

Вече Старо село няма да го минавам транзит. Отбивката е там, за да се отбия, да видя леля Виолета и котките. Да си поговорим отново. Такъв човек, от тези, които обикваш за миг.