В случайността съм твърдо убеден

Днес публикувам много личен разказ. В края на текста можете да видите снимки от сегашното състояние на хижа "Барикадите".

В случайността съм твърдо убеден

Не ни измъчвайте и след смъртта, молете за душите ни пощада Франсоа Вийон

24 май 1991 година се очакваше да е глътка пролетен въздух след тежка и много, много бедна зима. Ние от 9F клас, още непълнолетни, вярващи, че морето е до колене, обичахме да пътуваме заедно. За тези неучебни дни решихме да отидем до Копривщица. С презрение изоставихме зубрачите да се готвят за предстоящо класно и уверено поехме към малкото градче, снабдени с резервация от бюрото на „Балкантурист“, удобно намиращо се на 2 минути от Френската.

Пътувахме с влак. Географското местоположение на гара Копривщица не съвпада с населеното място, но стигнахме и до него. Мъча се да си спомня моменти от пътуването и не успявам. Но още чувам гласа на местния жител, който ни съобщи, че хотел „Барикадите“ се намира на 16 км от Копривщица! Факт, който ни изненада, но веднага поехме пеша по шосето за Стрелча и трябваше да внимаваме за някакъв разклон. Момчетата, пет на брой, носеха голямо количество бира. По пътя нямаше много движение, да не кажа – никакво. Но една кола спря, качи нас, момичетата – четири на брой, а също и бирата. Момчетата ги оставихме на произвола на съдбата. В някакъв следващ момент се събрахме в хотела. Те много добре се бяха ориентирали по горска пътека бързо нагоре без тежестта на все още пълните стъклени бутилки. Най-притеснителното в цялата работа беше, че околността вместо да зеленее и ухае на пролетни цветя и цъфтящи горски дървета и храсти, ставаше все по-бяла. През нощта стана съвсем бяла. Наваля изобилен майски сняг.

Служителят, който ни посрещна, ни каза, че ни е чакал с джипа в града. Само че поради липса на тази информация предварително, ние просто бяхме тръгнали към крайната цел. Настанихме се по стаите – една за момичетата, друга за момчетата. Общо девет тийнейджъри. Ако обърнем поглед навън, ще видим, че ставаше все по-бяло. В този ред на мисли – ние си седяхме в едната от стаите. Слушахме Slayer на специално донесен касетофон. Песните Dead Skin Mask и Seasons In The Abyss са единствената част от творчеството на групата, която ми харесва. Стана време за вечеря и отидохме в столовата. Очертаваше се да се натресем на купона на две групи абитуриенти – от Карлово и от Плевен. На тази възраст 2-3 години разлика имат значение. Не успяхме много да им се натресем, защото малко след сядането ни в трапезарията, където вече се вихреше купон, токът спря. Музиката спря. Утихнахме. В тишината се чу изразителна реплика на висок глас на моя приятелка. Беше относно произхода на всички ни заобикалящи по-големи от нас хора, с отбелязване на тяхното място в йерархията под софиянци. Наложи се да се изтеглим мигновено в тъмницата до една от двете ни стаи (вероятно по-близката), и да се заключим в нея. За простата статистика да отбележа, че не пострада никой. Численото и възрастовото превъзходство не бяха на наша страна. Фактът, че бяхме от София, нямаше да ни помогне в евентуална битка. Благодарение на проявеното снизхождение от страна на абитуриентите случката приключи тихомълком.

Навън трупа сняг, вътре е тъмно и съответно студът прониква, поради спрялото отопление. Завити с кой колкото одеала успее да докопа, изкарахме някакво време и се разделихме по стаите. На следващия ден момчетата отсъдиха: снегът е дълбок две бутилки бира. Това беше максимумът. Спря да вали. В моя багаж имаше две особени неща – летяща чиния и чифт ръкавици. Наш Пешо ми видя ръкавиците и каза, че е впечатлен, че съм се сетила да взема такива принадлежности в края на май. Истината е, че ми бяха нови и исках да си ги понося. После ми ги изяде котката. Обичаше тя да ми прави дупки в дрехите и как точно знаеше кои са ми любимите. И отново да напомня в кои години се развива действието, най-оскъдните от живота ми досега. Летящата чиния не просъществува дълго, след няколко хвърляния потъна в снега или в нещо недостъпно. Остана си на „Барикадите“.

Стана време да си тръгваме. Този път с МПС. Девет човека се качихме в каросерията на някакъв джип или камионче. Тя беше напълно открита. Седнахме на нещо като пейки. Хотел „Барикадите“ е по-скоро горска хижа. Тоест, беше. Горска, в Средна гора. По криволичещия път надвисналите от снега клони на дърветата десетки пъти ни цапнаха по главите, а за по-големите някой от нас се провикваше „Наведи се!“. Като войници бяхме. Стигнахме до гарата и се прибрахме в София, където ни пое делничната динамика.

Един от участниците в нашето пътуване беше най-близкият ми приятел. Не успя да понесе тежестта на бирите и на раззеленените клони, натежали от майския сняг. Земният ни път се раздели преди 6 години. В негова памет си пускам Slayer понякога, както и A tout le monde на Megadeth.

Догодина стават 30 години от края на ученическите ни приключения. Само че, слава Богу, житейските ни са все още крепки като основите на „Барикадите“. Хотелът (хижата) е опустошаван от години, ненаситни хора го разграбиха. Конструкцията обаче е от бетон и още държи. Надявам се някой ден да го възстановят и да заработи отново.

Червената локва

Наскоро прочетох нещо, което ми смрази кръвта. По същото време, 24/25/26 май 1991 година, 9 човека, петима мъже и четири жени, потеглили от хижа „Петрохан“ за хижа „Пробойница“. Снеговалежът ги заварил в местност Червената локва. Има двама оцелели – един, който останал разумно на Петрохан, и още един, спасил се в бурята. Към днешна дата и двамата са покойници.

Същата конфигурация, по същото време. Ние бяхме добре. Не сме пострадали от снега и студа. Това паметно приключение остана завинаги в хрониките на Фъ клас. Обяснихме на всички какво са изтървали. Доколкото помня, и с класното се справихме.

Хората в Балкана са предали последният си дъх в планината.

„В случайността съм твърдо убеден“ – Франсоа Вийон, когото изучавахме в не помня кой клас. В друг превод звучи по-различно: „Случайно ли е, значи е статут“. А оригиналът е “Science tiens à soudain accident”. Стихотворението започва така: „До извора умирам аз от жажда“. Вийон, който неколкократно се отървава от бесилото. Преди последното му измъкване написва „Балада за обесените“. Четейки я днес, я възприемам като негова молитва към Бога. Може би благодарение на нея се е спасил? Никой не знае какво се е случило с поета след това. Кротнал ли се е или е загинал? Изоставил ли е бурния живот извън и на ръба на закона, какво ли е станало с него? Лично аз съвсем егоистично страдам, защото можеше да има още негови стихотворения за четене.

В случайността съм твърдо убедена. Случайността си има Име. Колко от нас са до извора, а умират от жажда. Изворът е онази Голяма книга, чийто Главен Герой винаги има грижа за нас.

гр. София

13.11.2022 г.

С признателност към Велина Минкова