Св. Паисий Хилендарски - чествания през 2022 година

„Помнете вашите наставници, които са ви проповядвали Словото Божие, и, като имате пред очите свършека на техния живот, подражавайте на вярата им“ (Евр. 13,7)

През 2022 година честваме 300 години от рождението на св. Паисий Хилендарски, 260 години от написването на История Славяноболгарская и 60 години от канонизирането му за светец.

По повод годишнините на 19 юни 2022 г. /неделя/ от 09:30 ч. ще бъде отслужена Архиерейска света Литургия в храм „Св. Николай Мирликийски“, гр. Самоков.

Предлагам на вашето внимание текст, публикуван преди 100 години. Отец Паисий още не е бил канонизиран.

Храм "Св. Николай Мирликийски", гр. Самоков

Църковен вестник, 7 октомври 1922 година брой 24

Иеромонах Паисий Хилендарски

По случай 200 години от раждането му

След една епоха на бурен творчески живот българското племе беше изпаднало в тежко робство, едва ли не духовна смърт. През 15, 16 и 17 в. в. все още не угасва съвсем искрата на народното съзнание. Но към началото на 18 в. българското племе преживява най-мрачните си дни: никакво съзнание за своята народност, нито една искрица за духовен живот! По-събудените българи се срамуват от народното си име и започват да се наричат гърци.

Искрица за народното съзнание се опазва само в някои български монастири.

Гърци и сърби тържествуват! Те злорадно се надсмиват нас всеки българин, отричат му всяка способност, - всяко историческо минало – всяко право да претендира той за творческа духовна работа, за самостоен български живот.

В тези безнадеждни дни се чува от Атон гласът на един иеромонах, на име Паисий, проигумен на Хилендарския монастир. В 1762 г. се явява в ръкопис историята на о. Паисия, озаглавена „Историа Славяноболгарская о народах и о царях святых болгарских“ и пр. От заключителните думи на тази история се вижда, че авторът й – иеромонах Паисий – бил тогава на 40 годишна възраст и че завършил историята си в 1762 година. Отначало той работил в Хилендарския монастир, гдето брат му Лаврентий бил игумен; после минал в Зографския монастир, гдето дал окончателна форма на своята книга.

В това време източниците за изучаване на българската история били много оскъдни. Имало известни материали, но те били написани на недостъпен латински език. Това нещо не отчаяло иеромонаха Паисия; през 1761 год. заминава за Австрия, и го виждаме да събира материали в сръбската патриаршеска библиотека в Карловиц, упътван от посърбения българин-старик Иоан Раич.

Символичният гроб на отец Паисий

Този блог е свързан със сайта Земя благословена blagoslovena.com - туроператор и туристически агент. Заповядайте на пътуване с нас!

Храм "Св. Николай" в гр. Самоков

Каква ревност и каква любов към родно писмо са се намерили в душата на о. Паисия, се вижда от самото послесловие част от което привеждаме тук:

„Аз Паисия иеромонах и проигумен хилендарски совокупих и написах, от руски речи прости обратих на болгарски прости речи и словенски. По мало снедаше ме ревност и жалост по рода своего Болгарского, зашто не имеят история заедно совокупена за преславная деяния и испервая времена рода нашего святих и цари. Тако и укарах нас многажди Сербие и Греци, защо неимеяме своя история... Того ради восприях труд много за две лета собирати по мало от много истории, и у немса земля по-вече за то намерение ходих. Тамо обретох история Маврубирова* за Сербие и Болгари в кратуе за цари, а за святи никаго не писал латин бил... Тако аз презрех свое главоболие, яко за много време страдах и утробою болех велми, и то от желание много, що имеях, презрех, и от многовременна погребенная и забвенная едва совокупих, заедно речи и слова написах ... и скончах реченая в сия историйцу на палзу роду нашему болгарскому“...

Или: Църковен вестник, 40 години по-късно: "Аз, Паисий, иеромонах и проигумен хилендарски – казва той, - събрах и написах, от руските прости речи преведох на българските и слававянски прости речи. Разяждаше ме постепенно ревност и жалост за своя български род, че няма наедно събрана история за преславните деяния от първите времена на нашия род, светци и царе. Така и много пъти сърбите и гърците ни укоряваха, че нямаме своя история. Аз видях по много книги и истории написани много сведения за българите. Затова положих много труд за две години да събирам по малко от много истории. И в немска земя повече с това намерение ходих... Така аз презрях своето главоболие, от което много време страдах. Също и от стомах много време боледувах. И това презрях поради голямото желание, което имах. Тъй от много време погребаните и забравени неща едва събрах заедно. Написах речи и думи. Не съм учил никак нито граматика, нито светски науки. Като прост българин просто и написах. Не се стараех според граматиката да нареждам думите и да намествам буквите, но да събера заедно тая историйка. И я съставих в манастира Хилендар при игумена Лаврентий, мой роден брат. Той тогава имаше 60 години, а аз – 40. В това време Хилендар даваше данък на турците три хиляди гроша и беше задлъжнял 27 хиляди гроша. И имаше голям смут и несъгласие между братята. Това аз не можах да притърпя в Хилендар, затова излязох и дойдох в Изограф и там намерих още много сведения и писания за българите. Прибавих и завърших казаните неща в тая историйка в полза на нашия род, за слава и похвала на нашия Господ Иисус Христос“. Последните думи са прослава на Пресвета Троица. – ЦВ брой 19/12 май 1962 г.

Историята на о. Паисия в скоро време се разпространила в множество преписи из цяла България, тя дори прекрачила границата на България. Навсякъде я преписвали с радост. Тя будела рядка гордост у българина, свестявала и съживявала повехналите народни чувства, вдъхвала нравствена сила у съвременните българи, с една дума: тя пробудила, възродила българския народ. Думите на о. Паисия – „О, неразумне и юроде! Поради что ся срамиш, да се наричаш болгарин, и не четеш по свой язик, и не думаш. Или не са имали Болгари царство и господарство?“ оказали магическо влияние върху душата на българина. Сам о. Паисий обикалял градове и села и разнасял своя ръкопис, за да бъде преписван. Така през 1765 г. той бил в Котел. А историята му се преписвала в Дряново, Жеравна, Котел, Русе, Сливен, из Македония, в Русия! Появили се ревностни преписвачи - учениците Паисиеви, подигнал се общо българският народен дух, започнало се народното ни възраждане.

Историята на о. Паисий има дори заслуга, че на времето си верно показва етническите граници на българското племе. По нова време Самоковската епархия – о. Паисий бил родом от Самоков – била подчинена на Печката патриаршия. Използвайки това, около 1886 год. сръбските официални издания започват да говорят, че Македония и Самоков били сръбски. Паисий и съвременниците му били сърби, но се наричали българи, за да избегнат гнева на турците, които по онова време се били със сърбите и обичали българите като покорна рая. Историята на о. Паисия, обаче, говори тъкмо противното: тя говори, че дори и българите се наричали гърци, а не сърбите българи. Освен това, тогава не е имало нито големи сръбски победи, та турците да ги мразят, нито пък е съществувала българската Екзархия, която да побългарва сръбското население.

Историята на о. Паисия няма строго научно значение. Па и не би могло да се иска в онова тъмно време да може да се създаде от погазения и духовно убития българин една научна работа. Историята на о. Паисия, обаче, постигна блестящо своята научна задача: тя съживи за нов живот един цял народ, който беше почти обезличен и умъртвен. Тя беше като чародейна песен, която погали ухото на българина и го събуди от опасна дрямка.

Днес – след 200 години от рождението на скромния родолюбец и великан Паисий – не преживяваме ли пак дни, може би, не по-малко опасни, не по-малко мрачни от онези, в които Паисия работи? Тогава гъркът поднасяше опиум под носа на българина и приспиваше неговия дух, а друговерец с меч в ръка убиваше в душата на българина всяка мисъл за свобода. Сега – сами се опияняваме за всичко, което може да опияни човека: с алкохол, разврат, власт и суета. Тогава друговерец отнемаше свободата ни: сега сами станахме недостойни за нея. Тогава друговерец рушеше семейната ни чест, добрите нрави и българската просвета; сега – сами сме анархизирани дотолкова, че не знаем нито що искаме, нито какво ни е нужно. Но, най-тъжното е – че днес ни липсва онази духовна мощ, която тогава раждаше и Паисиевци и сподвижници на Паисиевците: липсва ни вярата в доброто, вярата в Бога.

Бледнеят свещените сенки на минали великани, великани по работа за родината, за доброто – великани по възвишени чувства, по силна воля, по благородство и безкористие.

Дано споменът за Паисия, споменът за Паисиевците в миналото ни, разпали поне в избрани млади души жажда да вървят по възвишения път, по който са вървели творците ... България – както и преди 200 години - се нуждае от нови Паисиевци, от нови будители...

Прот. Ив. Гошев

*Думата е за книгата на абата Мавроорбина, която са пръв път се явява в 1601 г. в Пезаро на италянски език, а през 1722 год. и на руски, с надслов: „Книга историография початия имене, славы и разширения народа славянскаго“.