Пеша на море - от връх Ком до нос Емине

С огромна благодарност към водачите и всички спътници.

 
Много години си мечтаех за прехода от Ком до Емине. Това лято обаче намерих време! Около 20 дни преди тръгването писах на Българска Федерация по туризъм и питах имат ли свободни места. Отговориха ми, че за първи път правят трета група, в която все още има места. Платих и започнах да обмислям багажа. Преди две години бях чела доста за прехода, бях гледала и филма. Точно преди да тръгна не прочетох нищо повече, за да не се откажа :) . Събрах багажа, набавих липсващото и в уречения ден и час, на 22 юли 2016 г. пристигнах на паркинга до Централна гара - София. Бусът, който щеше да превозва основния ни багаж беше там и започнахме да го пълним. Леко стреснати, леко нетърпеливи, доста ентусиазирани, 37 човека се качихме на автобус за Петрохан. Започнахме да се запознаваме и да си говорим. Групата ни беше от хора на възраст от 17 до 65 години.

От Петрохан, с багажа за два дни, се качихме на връх Ком. Поостанахме там. Някои играха хоро. Водачът попита всеки един от нас какво усеща. Взехме камъчета, които (евентуално) да хвърлим в морето и слезнахме на нова хижа "Ком". Оскъдни порции, стаи, пропити с мирис на мухъл и черни стени, чалга до сутринта и хижар, който казва: "Това е хижа, всеки може да прави, каквото си поиска". В 6 часа напуснахме.

Както се знае, всеки ляга когато иска, става когато иска, тръгването е в 6 :)

Групата на връх Ком

Танц на кончета в подножието на връх Ком

Този блог е свързан със сайта Земя благословена blagoslovena.com - туроператор и туристически агент.

Втори ден: Върнахме се до прохода Петрохан и поехме към гара Лакатник. Минахме по приятни пътеки край Тодорини кукли, през много малини и после дъъълго слизахме към Искърското дефиле. Краката започнаха да се "обаждат". Ходенето по чакъл и асфалт е доста агресивно за тях. Появиха се и първите стомашни проблеми. Починахме и си топихме краката в реката до хижа "Пробойница", която е разграбена. Престъпно, според мен. Хижата е една чудесна постройка на много хубаво място, при това стратегическо за всеки комеминеец. Уж се приближавахме към дефилето, а него все го няма ... Стигнахме все пак, лагерът беше на поляната до заведението с водопада. Баня, пране - на тръбата отвън. Така си беше на доста места и впоследствие. Особено за мъжете. Много неприятно място за нощуване, точно на пътя. Който шил пришки, шил, спахме и тръгнахме за х. "Лескова".

Трети ден. Започна с много красиви гледки, покрай хижа "Тръстеная", мандрата над нея, гората, гледката към района на манастир "Седемте престола" след това. Когато вече уж наближавахме "Лескова", се озовахме край безкрайна ливада, затворена за паша с електронен пастир. Заради този пастир обиколихме доста. Вътре беше пълно с крави и не поехме риска да минем по маркираната пътека, която си е останала вътре в ограждението.

Хижата ... какво да кажа. Спалните помещения и навесът стават. Банята е на твърдо гориво, няма осветление, храната е по заявка (ние си бяхме направили). Тоалетната е отдалечена и никой не влиза да я чисти. Хижарят беше сварил мъничко зеленчуци от замразените в бистра (надявам се) вода и беше кръстил произведението си "супа". Салатата беше с палмов продукт, наречен от него "сирене". Цените бяха като за хубава храна. Мястото работи само по предварителна заявка. Няма човек постоянно.

(На "Свищиплаз", една чудесна хижа с приветливи стопани, храната беше прекрасна, а цените - по-ниски. За там ще стане дума по-късно).

Този блог е свързан със сайта Земя благословена blagoslovena.com - туроператор и туристически агент.

Ден четвърти, отправяме се към връх Мургаш и прохода Витиня. Мургаш го подсякохме. Този ден пътеката в голямата си част е път, който обслужва дърводобива. Изключително тъжни гледки се разкриват постоянно. Хубаво е, че я видяхме тази гора, преди да изчезне ...

Имало, както разбрах впоследствие, проклятие. Наречено "проклятието на Мургаш". Когато пристигнахме на Витиня след много адски километри по новия път със ситни камъчета, няколко човека решиха да останат на Витиня. Едни по-късно ни настигнаха, други не. Аз го изживях зле, масово напускане на групата има психологически ефект върху всички. Особено когато единият от хората ти е станал особено близък. 

Спалното на Витиня изглежда го държи свестен човек. Обаче вътре е такъв шок и ужас, мърсотия и буболечки. Хубавото е, че има къде да се изкъпе човек почти удобно и като си легне в собствения чувал става идеално. Навън площите са изоставени, опасни в тъмното, някои палатки бяха разпънати на асфалт, а други на една поляна с много висока трева.
Все си мислех (вече не си мисля), че когато един човек е станал Хижар, трябва да има Сърце. Мисъл, ръце и желание да срещне хората, които са изморени и да е създал условията да си върнат силите. Едно момче от групата пропадна в шахта за вода, насред миниатюрната неравна полянка за палатките. Не стигат несгодите на ходенето, а и в "цивилизацията" имаше опасност за краката.

Петият ден беше нещо като апокалипсис. От Витиня до хижа "Кашана" го дават 9 часа по табелата в гората. И още 3 часа до "Свищиплаз". Ние тръгнахме в 6 и стигнахме към 22 часа. По тъмно на челници, като светулки. Част от групата беше в много лошо състояние (крака, стомаси), бавехме се много, спирахме често (за съжаление не при малините, които в този ден бяха в изобилие). След връх Баба се появиха и берачите на боровинки. И там пътят е "реновиран" - с чисто нови бели остри камъни... Пазарджишката Лада обаче мина по тях :) 

На хижа "Кашана" трима души останаха. Другите се мобилизирахме да стигнем до "Свищиплаз". Много ги хвалихме хижарите, баща и син. Чудесна храна, чудесно отношение, супер баня. И там няма ток през нощта, но ние си имаме челници, и най-вече - спим!

Следващият ден беше много забавен, минахме 9 или 10 двухилядника, първият от тях преди закуска. Връх Косица. Така се раждаха и шегите. Това е един от участъците, за които някои хора си мислят, че билото на планината било равно. За връх Тетевенска баба да сте чували :) Минахме покрай бившата хижа "Планински извори", която в момента е събирателна точка на десетки, да не кажа стотици коне. Водени от Георги от село Антон, който няколко дни преди нашето преминаване беше спасил двама чехи, изгубени в планината. Като видях Кончето преди Малък Вежен реших, че ще се мре. Обаче там, както и на други места впоследствие, стана ясно, че като приближиш и не е чак толкова страшно. Беше си неприятно за мен и на средата се спуснах на пътеката с боровинките и стигнах до края по нея. И пак камъни, спускане, качване, Вежен. Ееей там е хижа "Ехо". Точно след Юмрука. Вървим, вървим, и тя си е все там, не наближаваме и това си е. Храната е хубава, спалните са за по много хора, банята е на дърва и е хубаво, че я има. Не бих се върнала в тази хижа, според мен хижарите бяха враждебно настроени.

Седмият ден беше пир. Пир с красотата на Балкана и пиршество за стомасите. Пристигнахме в "Козя стена" за закуска. Бяха ни приготвили макарони, чай и много вкусна бисквитена торта, подарък за комеминейци. Изключително симпатични хора. Беше слънчево чудесно утро и те го направиха тържествено и щастливо. От там до Беклемето се ходи много бързо. Имахме среща с буса и с няколко от нашите събратя, спрели похода по здравословни причини. Малко след Беклемето е заслон "Орлово гнездо", стопанисван от един чудак, който според някои беше на градус. Накратко, не пих айран. А ми се пиеше. В хижа "Дерменка" пак ядохме. Гъбена супа, десерти, какви ли не вкусотии. Краката ни успяха да ни заведат до "Добрила", където пък изобилно вечеряхме :) Там има всичко. Храна, пералня, сушилня, легла, хотелска част с малки стаи и собствени санитарни възли. Хижар, който се закача с жените и наднича по душовете. Предстоеше Ботев.

Осми ден - ще качваме Ботев. Ха. Ботев беше най-лесния. Ако имате специални чувства към някой, препоръчвам ви Костенурката и Жълтец (право нагоре, без серпентини). Не цялата ни група беше в окаяно състояние, по-свежите тръгнаха към Купените, другите минахме по пътеката в ниското и после през гореспоменатите два върха. От Добрила до подножието на Костенурката по пътеката имаше хора!!! (Като цяло Ком-Емине е доста безлюден маршрут.) Гледките там са невероятни. Въпреки безводието видяхме няколко водопадчета. Билки, цветя, гора, напълни ми се душата. И понеже не издъхнах на Жълтец, стигнах заслон Ботев. За заслона има много писано в нета, изцяло негативно. Ами така си е. Няма да добавям сол в манджата. Хубавото е, че на връх Ботев няколко много симпатични момчета правят заслон и те.  Тук ако не кажа колко хубаво време имахме, ще е грехота. Времето беше изцяло с нас. Където ни трябваха облаци, имахме облаци. Когато ни трябваше слънце, беше слъчево. На Ботев беше идеално. Когато се спуснахме към пътя за х. "Тъжа" преръмя за 5 минути, колкото Балканът да ни покаже още по-наситени цветове и величествена дъга. 

По пътеката за "Тъжа" толкова ми беше дошло до гуша от камъните и клека, че обмислях как ще орежа хвойните от двора ни, когато се върна. 

На хижата заварихме двама колоритни мъже, готини хижари, посрещнаха ни чудесно. От тази вечер натам не съм спала на закрито. Топли нощи, звездни, остана и да имаш сили да гледаш изобщо. 

На "Тъжа" с удоволствие бих отишла пак.

Девети ден - отиваме в географския център на България. Узана. Минахме през хижа "Мазалат". Много приятна хижа, сърдечни стопани, хубав чай. Бих отишла там отново. В този участък гледките също са пиршество за сетивата. Добрахме се до "Партизанска песен". Много дружелюбни и отзивчиви хора, нахраниха ни и и ни помогнаха. Има приятна поляна със съоръжения за детски игри. Имаше доста хора. На хижа "Узана" се изсипа един автобус с почитатели на безплатните софри. Симпатизанти на БСП. Бяхме уцелили събирането на Бузлуджа. Удариха в земята с техния купон, но ние сме комеминейци, уморени хора, които стават рано и се изтеглят в 6 часа. На "Узана" спалните помещения не ми харесаха, но групата каза, че леглата са удобни. Общите бани и тоалетни са невероятно решение на преплетени тръби и кабели, но пък ги има и има топла вода. Всичко изглежда, че ей сега ще се разпадне. 

Обаче, храната е великолепна. Хижарката как готви! Петел с ориз, супа от петел, банички за закуска! Облизахме си пръстите.

Кога е спала така и не стана ясно.

Десети ден - Към сцената на филм на ужасите, гара Кръстец. Вечерта на Кръстец е най-обсъжданата вечер сред нашата група.

Лирическо отклонение: Ком - Емине не е просто придвижване от една точка до друга. Тръгнах с ясното съзнание, че може да се сблъскам с несгоди, болежки, умора, прекалено слънце, дъжд, жажда, глад, прахоляци, мръсотия, недоспиване и така нататък. Но приех всичко, което ми се случи с голямо спокойствие и в такъв случай то не е бедствие. Аз не съм атлет. Не катеря върхове всеки ден. Не покорявам нищо. Нямам амбиции в алпинизма. Мен планините и горите отдавна са ме покорили и се обичаме взаимно. И се справих с огромно удоволствие. Според мен физическата форма е важна, но още по-важни са емоционалната нагласа и психическото спокойствие. Ком-Емине е силен стрес всъщност. Важното е да не те превземе.  Два дни след гара Кръстец при мен настъпи един огромен прилив на енергия. Не е толкова изморително, колкото унищожително за краката. Групата ни беше невероятна. Безкрайно съм благодарна на всички. Заобичах ги много. Станахме си близки. Май няма други хора, с които да мога да си говоря за мазоли и пробиването им по време на ядене, да си показваме ранените крака пак тогава. Или пък да седим в центъра на някое село, досами кофите и да ядем наличното в раниците или купеното от магазина с голям апетит.  Разбирахме се с поглед. Спахме един до друг без значение от пола. На хижа "Ехо" се разделихме в двете спални по много интелигентен начин - на хъркащи и нехъркащи (тапите за уши в багажа задължително). Когато вървяхме към с. Емона вече бяхме толкова добри, че имах чувството, че можем да продължим още дълго напред. В последните дни пристигахме навреме, на междинните точки дори преди предните две групи. Огромно благодаря на Милуш, който направи от нас, банда куци магарета, страхотен екип, който полетя. Най-трудното на Ком-Емине е краят му. Дни наред духом си бях в групата и всеки по тротоара ми заприличваше на човек от нея. Градският шум ми наруши баланса. Не ставах в 5, съвсем не. Сполетя ме пълна липса на концентрация. Аз си бях горе. Изобилието от вещи ме обърка. Днес, 30 дни, откакто приключихме, мога да кажа, че вече слезнах. Обаче само защото няколко пъти през това време пак бях на планина.

И да се върна на пътя за Кръстец. От х. "Узана" тръгнахме към прохода Шипка и връх Бузлуджа. Към приключващия събор на БСП. Околностите бяха залети с тонове боклук. Хора вече почти нямаше. Наслаждавахме се на гледки на сметище, химически тоалетни, безброй тоалетни между храстите и бумтящи генератори за ток. Много бързо се изтеглихме. Минаването под ветропарка на Бузлуджа беше най-неприятната част от моя преход. Много силно слънце, тежка за краката пътека, наклонена и хлъзгава настрана, тясна между малините.  Гара Кръстец е било миньорско селище. В момента - призрачно селище. Има сгради, но са необитаеми. Реката тече в ръждив червеникав цвят. Така и мирише. След нощта там вече си говорехме, че има някъде по-нагоре по течението сатър и някой принася жертви ... Стигнахме до туристическата спалня. И там стопаните били отскоро. Сипаха ни поръчаната супа от някакви баки, тип от латекс. Хубавото е, че вече бусът беше с нас и поръчвахме храна на шофьора. Водата по тръбопровода в хижата е същата червена и ръждясала като в реката. Увериха ни, че супата не е готвена с тази вода. 
Личното ми мнение е, че това място не бива да съществува. Планирайте си прехода така, че да не попадате там.
На фона на абсолютната разруха в селото и мястото, където спахме, се отличава гарата, която е ремонтирана и в отличен вид.

Изворът на река Янтра

Ден 11 - до хижа "Буковец". Ооо, този ден! О, връх Бутора! Този връх, колкото и да е нисък, ни взе малкото останали сили. Изтощителен преход, през прекрасна букова гора, която се сече активно...Хижа "Буковец" е прилично място, където човек може да се възстанови от тежък преход. Хареса ми.

Ден 12 - Към изворите на Камчия. Този ден, след Буторското мъчение, дойде моят прилив на енергия. Благодарение на малко музика в слушалките чудото се случи. Колкото и да ги смятам за асоциален и неуважителен за околните атрибут, взех едни назаем и полетях. На изворите на Камчия спахме на бивак под дърветата и си напалихме огън. Прекарахме чудесна вечер. С радост си спомням за нея. Изворите на Камчия всъщност е една чешма с доста стръмен достъп до нея. В нашето състояние доста внимателно подходих до водата, за да се измия и напълня бутилките. Сутринта ни заваля малко дъжд, колкото да ни намокри дъждобраните. После стана задух и жега, както обикновено. Пот се лееше от нас, всеки ден от 6 сутринта и чак докрая на прехода за деня. 

Ден 13 (от 18)  - След краткия дъжд и приятен преход стигнахме до цивилизацията. Град Котел! Имахме резервация за хотел! Там има магазини и пицария! Слезнаха диваците от планината, след 13 дни в горите и по върховете. Беше ни много приятно :) Част от групата ходи до Пантеона, но аз съм била там сравнително скоро и пропуснах.

Хотелът е приятен, уютен, чист. Видяхме се в огледало. След тоалетната на прохода Шипка не ни се беше случвало. А на Шипка само за миг, все пак бързахме. Наслагали са там хората огледала в цял ръст. Сигурно заради коменейските диваци.

Този блог е свързан със сайта Земя благословена blagoslovena.com - туроператор и туристически агент.

Ден 14 - Излизането от Котел малко ни затрудни. Има промени по землищата край села и градове. Някой разорал, друг оградил. Чакаше ни Върбишкия проход. След качване и слизане, прашен път в гората, изведнъж стигнахме до дългоочакваното - басейна! Ако не знаех, че е там, щях да си помисля, че е мираж. Нов комплекс с два басейна, бар, съблекални, голяма тревна площ (дано да започнат да я пръскат против кърлежи). Направихме голям купон в басейна и край него и отидохме да вечеряме и да разпъваме палатките. Обаче местните бяха решили да празнуват. Кръчмите са две, една до друга, ние до тях. Чалга стерео доста неприятно за заспиване. Хората празнуват, въобще не се вълнуват от спящи баирбудали.

Ден пореден, 15-ти, към Ришкия проход. Много хубав ден. През "Ришкия ад". Бях чела за падналите дървета, които правят минаването много трудно. Къпините също са коварно препятствие, спъват добре :) Ние все пак бяхме трета група. Предишните два дни колегите от предните групи бяха утъпкали пътеките на места :) Не е ад, минава се, необходимо е да се пази дистанция, за да не пострада човека отзад. Или обратното, задния да забие щеките в предния. Всъщност там гората е много красива. На Ришкия проход спахме край заслона на чешмата с петте чучура. Тъй като пристигнахме доста рано имахме време за всичко. Огън, скара, къпане, бирички. Скоро гледах една реклама на бира по телевизията. За някакъв хижар, който беше наредил бира в хладилника. Фалшив хижар, всеки би се сетил - бира се изстудява на чешмата!

Ден 16-ти - към с. Дъскотна.  Открити пространства, жега, камъни. На чешмата в село Планиница почти влезнах под струята с дрехите. В с. Дъскотна спахме в двора на училището. Директорката има моята огромна благодарност, че ни отвори една класна стая, за да имаме ток за зареждане и ни отключи вътрешните тоалетни. Огромен лукс за нашата група. Хубаво беше там, пак пристигнахме навреме и се пошляхме из селото, така с питане и душ си намерихме у едни местни хора. Изпраните дрехи изсъхнаха на футболните врати, не се наложи да ги размятам на другия ден на раницата.

Ден 17-ти. Предпоследен! От Дъскотна до Козичино. Много труден терен. Открити пространства, разорани земи, нацепени от суша. В Козичино предните две групи бяха оставили магазина почти празен. От местните се снабдихме с ракия, яйца и домати. Да са живи и здрави оправните мъже в групата. Там спах без палатка, защото трябваше да станем в 4 часа. Да тръгнем в 5.

Ден 18-ти, последен. Тръгнахме и първоначално вървяхме на челници. После се развидели. Всяка сутрин виждахме изгрева. Прекрасни моменти. Пак камъни, е как не свършиха, до брега ни съпроводиха. На "Горска фея" пийнахме по нещо разхладително и хапнахме, като бяхме предупредени изрично вода от там да НЕ сипваме. Четох преди няколко дни, че тази година по Ком-Емине адът не е Риш, а Сушата. Наистина, имаше много пресъхнали чешми. Ние получихме безценна помощ от наши спътници с кола, които на няколко пъти ни заредиха с вода по път и при нощувка.

След "Горска фея" Милуш измисли как да съкратим чувствително пътя и ни поведе през една приятна гора. След нея ходихме дълго по каменист път, вече с постоянна видимост към морето. Блажени моменти, умората отлита, краката слушат, усмивките не слизат от лицето. Стигнахме до Емона, където духаше силен вятър. Едва не ни събори от носа. Нашата крайна цел. Но както пише и на табелата, това е началото на нова пътека.

Не мога да обясня чувството накрая. Щастие, благодарност, обич към спътниците, голяма любов към всичко.

Изкъпахме се на Иракли, където имаше много силно вълнение. Автобусът ни закара в Сарафово на къмпинга, където си направихме прощална вечеря с официална част, раздаване на грамоти. Заспах в 3. Бях станала в 4. Почти 24 часа без сън. Но в 8 всички бяхме на крак и започнахме да се разотиваме. Много тъжен момент. Някои хора останахме за още една нощ и използвахме деня да отидем на бани на Атанасовското езеро. В солените води с лечебна кал. Всички рани започнаха да щипят :) Но беше много забавно. Според мен там би се получил доста живописен завършек на похода. Ако всички се намажат с кал :) След това се къпахме в морето.

По пътя към София се вижда Стара планина, нашия дом в последните 18 дни. Разбрах защо толкова хора се връщат на Ком - Емине отново и отново. Всеки път отиваш ти, но си друг. Всеки път се връщаш друг. Всеки път ще видиш почти всичко различно. 

Аз съм благодарна, че бях там. 

 

Към всички статии за Стара планина.

Този блог е свързан със сайта Земя благословена blagoslovena.com - туроператор и туристически агент.